Черният ангел [bg]

— Аз така и не стигнах до мига да го запитам защо го е направил, но ми се струваше, че поне малко разбирам случилото се — каза ми дядо. — Виждаш ли, и в мен има частица от същата тази тъга, има нещичко и в теб, макар и не точно същото. Цял живот съм се борил против нея. Не се оставих да ме разсипе по онзи начин, по който разсипа майка ми. И ти така трябва да постъпиш — да не й позволиш да те победи.

И стисна ръката ми още по-силно. Сетне по лицето му се изписа внезапно объркване. Млъкна и присви очи — видимо се опитваше отчаяно да си спомни какво е искал да каже.

— Онази тъга — обадих се аз в желание да му подскажа. — Говореше за тъгата във всички нас.

Сега лицето му се отпусна. Видях, че от дясното му око се отрони сълза, плъзна се по бузата надолу.

— При теб е по-различно — продължи той. — По-трудно е, част от нея идва не отвътре, а отвън, от друго място. Не ние сме ти я предали с кръвта си. Ти сам си я носиш. Тя е част от теб, част от природата ти. Тя е стара и…

Изскърца със зъби и цялото му тяло се разтресе, сякаш се бори за още малко яснота на ума.

— Те имат имена.

Тези думи излязоха с особена сила. Сякаш някой ги изхвърли от системата му, отряза ги и запокити като тумори.

— Те всички имат имена — повтори той и гласът му сега бе съвсем различен, не беше неговият.

Груб някак, изпълнен с жестокост и отчаяна омраза. За миг човекът на леглото се промени, нещо го трансформира в друго същество. Вече не беше моят дядо, а нещо много по-различно и страшно. Нещо от друг свят, овладяло болестта и западащия му дух, заредило го с друга енергия, за да може поне за кратко да направи връзка с друго измерение или пространство, до което иначе достъп няма.