Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
Когато се опомни, разбра че стои облегнат до стената, с отпуснати рамене и ръце на коленете. Трябва да е заспал, когато се е обръщал кръгом. Премига няколко пъти, но нощният мрак не се разсея. Не знаеше в кой край на помещението се намира, сети се за кладенеца и съвсем се разсъни.
Тогава именно чу дълбоко, равномерно дишане. На два-три метра от него имаше човек. Той се стаи ужасен. Направи такова усилие да прозре в тъмнината, че очите, и дори орбитите им, го заболяха. Няколко мига не чуваше нищо друго освен дишането до себе си и ударите на собственото си сърце.
Отляво дочу леко шумолене на листа, а в същия миг един глас каза уплашено:
— Адамо!
Омаата! Омаата беше! На две стъпки от него, наведена над постелята от шума, тя търсеше опипом, без да намери нещо. Той въздъхна, но не можа да заговори.
— Адамо!
Усети, че нечия ръка докосна гърдите му, чу се сподавен вик и ръката се отдръпна.
— Аз съм — промълви Пърсел.
Настъпи кратко мълчание. После Омаата каза шепнешком, без да се приближи:
— Кажи го на перитани.
Пърсел повтори на английски: „Аз съм.“ И веднага разбра. Тупапау не говорят английски. Омаата се страхуваше от клопка!
— Ауе! — каза тя. — Изплаши ме. Толкова си студен!
И добави:
— Човече! Като не те намерих на постелята!…
Той усети, че големите й ръце опипват ръцете и гърдите му до раменете. Въздъхна и облегна глава на гърдите й. Омаата продължаваше да говори, но гласът й беше само шепот. Пърсел заспа.
Събуди се от усещането, че му е топло. Прострял се бе по корем върху гъвкавото плътно тяло на Омаата, но и на гърба му беше топло. Покрит беше с нещо тежко, грапаво, познато… Одеяло! Донесла му бе едно от одеялата на „Блосом“. Той го подуши. В гънките му имаше още лъх на сол, смола и полирано дърво.
Не беше съвсем буден. Имаше чувството, че плува посред пладне в топлата вода на лагуната, когато слънцето ви гали приятно през нея. Облегнал дясната си буза до гърдите на Омаата, а ръцете — на кръста й, прегънал лявото си коляно върху корема й, той усещаше как исполинската й гръд го повдига при всяко вдишване. Едрите ръце на Омаата бяха сложени леко на кръста му и придружаваха това повдигане с едва уловимо побутване нагоре, като че го люлееха.
Времето течеше. Усещаше се като пиленце, сгушено в най-меките пера на майка си, в пуха на рошавия топъл корем, отдето подаваше само глава, за да вдишва нощния хлад. Колко приятен стана изведнъж мракът! И пещерата, скрита в пазвите на планината, и стаята в пещерата, която го обгръщаше като черупка на яйце, и полумракът, който ги забулваше в тази стая; а в полумрака — грамадното, черно, топло тяло на Омаата. Наврял глава в гръдта на исполинката, той слушаше с радост ударите на сърцето й, сякаш тия удари подхранваха собствените му жизнени сили. Никога и никъде, в никой миг на своя живот не бе изпитвал такова чувство на блаженство. Беше така приятно и сладостно, че му се искаше да простене.
— Събуди ли се, чеденце? — запита Омаата.
С ухо на гърдите й, той чу отзвука на нейния глас. Тя бе само прошепнала въпроса, но този шепот още кънтеше, като басовите звуци на орган.
— Да — отвърна той, без да мръдне. — Дълго ли спах?
— Доста дълго.
С какво търпение го бе понасяла, без да мръдне!
— Гладен ли си?
— Да — въздъхна той. — Много. Не ми напомняй за ядене.
— Донесох ти да ядеш.
— Какво?
— Риба… сухар…
— Ауе, жено!
Събуди се напълно.
— Къде е? — запита радостно той като се изправи и седна на постелята.
— Чакай, не мърдай.
Едрата ръка го докосна и потърси опипом в тъмнината. После той усети, че слага в ръката му една пеританска чиния. Пърсел я поднесе до устните си и изпи жадно съдържанието й.
Омаата се засмя доволно.
— Колко си гладен!
— Виждаш ли ме?
— Не, чувам те!
Легнала бе отново и той усети, че прегъва крака си, за да му даде възможност да се облегне. После продължи:
— Искаш ли сухара?
— Да.
Поднесе го към устата си. Сутринта бе изял също такъв един сухар, но този спомен му се стори изведнъж много далечен. Усети с изненада същия възкисел вкус.