Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Беше толкова нелепо да се твърди подобно нещо, че аз избухнах в смях. Каменно мълчание ме смъмри от мрака. Порфирий беше напълно сериозен.
— Предположих, че Августа Елена е приела зле смъртта на своя внук. Писах й, намеквайки за това, което зная. Тя бе вярваща жена, разбита от скръб: беше напълно готова да повярва. Повика ме обратно, изслуша това, което имах да казвам, и веднага пое за Палестина.
Тази част я знам. Улиците на Рим още не бяха почистени от тържествата по случай двайсетгодишнината, когато Елена потегли към Ерусалим. По това време всички смятахме, че предприема някакво ритуално пречистване заради случилото се с Крисп или че иска да се отдалечи колкото може повече от Константин. Върна се година по-късно и скоро след това умря.
— Намери го — рязко казва Порфирий. — Тръгнала по дирите, които аз й дадох, и намерила стария кръст. Донесе го в Рим. По това време под нейното покровителство вече бях квестор на града — скоро щях да стана префект. Управлявах имението „Дуас Лаурос“. — Отсянка на стария му неприятен хумор се долавя в гласа му. — Мисля, че си идвал там веднъж.
Веднъж. През юни на тази обречена година на юбилея. Помня Рим, как Константин минаваше през различните етапи на ритуалите по случай годишнината като статуя, докато сто хиляди души с безизразни лица гледаха и надаваха приветствени викове, преструвайки се, че никога не са чували за Крисп. Помня как веднъж, късно през нощта, когато Константин беше пиян, яздих навън от Рим по Виа Касилина до старото гробище, където беше построил своя мавзолей. Двама доверени стражи от Школата караха един дълъг ковчег, който носехме чак от Пула. Помня сянката на голямата ротонда върху старите надгробни камъни; скърцането на ключалката и тропането на краката ни, докато слизахме по стълбите. Помня лампите като очи в стените, дълбоките сенки, които хвърляха върху безкрайните тунели. Помня трясъка на капака, когато затворихме саркофага в най-дълбокия и далечен край на катакомбата; шума, който отекна в малкото помещение така, че откърти камъчета от тавана, помня и пристъпа на ужас, че ще бъда жив погребан с човека, когото бях убил. Помня сълзите, които мокреха бузите ми, когато целунах ковчега и измърморих последното сбогом.
— Защо ми разправяш всичко това? — Спомените ме задушават. Гласът ми едва излиза и наподобява по-скоро грачене.
— За да разбереш.
В мрака лумва светлинка. Един от мъжете до мен държи лампата. За момент очите ми не виждат нищо — само болка. Когато се приспособяват, виждам тухлени сводове да се извиват над главата ми; кръг от мъже около мен. И наблизо, отзад, сякаш се срамува от нещо, лицето, което е обсебило кошмарите ми през последните десет години.
Зяпвам. Сърцето ми се раздира от невъзможността на видяното.
Гледам мъртъв човек.
Рим — днес
Тя никога не беше страдала от клаустрофобия, но това беше съвсем различно. Единственото, за което можеше да мисли, бе, че е заобиколена от мъртъвци. Проходът беше толкова тесен, че раменете й почти опираха в стените — подобна на восък сива скала, по която още личаха следите от длетата, които го бяха изкопали. Аби се опита да си представи гробарите, изровили катакомбите със собствените си ръце, затворени под земята без светлина и въздух.
Доктор Лузети сложи ръка на скалата.
— Познавате ли този камък? Нарича се туфа. В естественото си състояние е много мек и лесен за обработка, но щом го изложиш на въздух, става твърд като бетон. Затова катакомбите са изкопани лесно и са се запазили толкова добре.
Стените не бяха дебели. В тях от пода до тавана с малко разстояние помежду им бяха изсечени ниши. Някои бяха отворени, други закрити с парчета керемиди или мрамор. Въздействието беше такова, че стената приличаше на каталожен шкаф с безброй чекмеджета.
— Кубикула — обяви Лузети. — Камерите, в които са погребвали хората.
Той насочи лъча на челника си към една от мраморните плочи. В покритата с жилки повърхност беше изсечен груб христограм: ХР.
— Украсявали са гробниците, за да знаят къде да намерят предците си.
Това накара Аби да се замисли.
— Познавате ли символ, наречен ставрограм?
— Разбира се.
— Има ли го тук?
Лузети се смръщи.