Защитения
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-994
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Защитения». Краткое содержание книги:
Единадесетгодишният Арлен живее с родителите си в малък чифлик, на половин ден път от изолираното селце Потока на Тибит. Щом се спусне мрак над света, от земята се издига зловеща мъгла, която обещава сурова смърт за всеки, достатъчно глупав да застане на пътя й. Гладните ядрони – демони, които не могат да бъдат ранени от оръжията на смъртните – се материализират от изпаренията и тръгват на лов за човешка плът.
Залезе ли слънцето, хората остават без друг избор, освен да потърсят убежище в магии и заклинания и да се молят да издържат до сутринта, когато съществата ще се разпаднат отново. Животът на Арлен бива разбит от демонска чума, но в мъката си той успява да осъзнае, че страхът, а не демоните, осакатява човечеството. Вярата, че животът не се изчерпва единствено с постоянен страх, го кара да изостави сигурността на дома си, за да открие нов път.
Арлен напълни мяховете си от един от малкото действащи кладенци и запреглъща жадно, а после се захвана да постави защити на сградата, в чиито катакомби бе намерил копието. В някои от срутените сгради наоколо се търкаляха дървени носещи греди, а сушата на пустинята ги беше съхранила. Арлен ги събра, заедно с шумата и клонките от оскъдните храсти, за подпалки. Последните три факли от оазиса и шепата свещи от защитния му комплект нямаше да изтраят дълго, а естествена светлина не стигаше до долу.
Внимателно разпредели намалелите си запаси от храна. Краят на пустинята, както и най-близката надежда за подновяването им, беше най-малко на пет дена път пеша от Анокх Слънце, а може би и на три, ако вървеше ден и нощ. Това не му оставяше много време, а имаше доста за вършене.
През следващите седем дена Арлен разучи катакомбите и внимателно прекопира всички нови защити, където и да ги видеше. Намери още каменни ковчези, но нито един от тях не съдържаше оръжия като първото, което беше открил. Все пак имаше изобилие от защити, издълбани по саркофазите и колоните, а още повече бяха онези, които изписваха по стените различни истории. Арлен не можа да разчете пиктограмите, но разбра доста от жестовете и израженията по фреските в последователен ред. Рисунките бяха толкова детайлни, че той успя да разчете някои от защитите по оръжията в ръцете на воините.
По картините имаше и непознати породи ядрони. Серия изображения показваше хора, избивани от демони, които досущ приличаха на човешки създания, ако се изключеха зъбите и ноктите им. Една от картините в средата изобразяваше слаб ядрон с източени крайници и мършави гърди, с глава, огромна за тялото му, който стоеше пред тълпа от демони. Ядронът бе изправен лице в лице срещу мъж с роба, който беше начело на сходна по брой войска от хора. Двете лица бяха разкривени, сякаш приклещени в битка за волево надмощие, но между тях имаше значително разстояние. Обгръщаше ги ореол от светлина, към който гледаха съответните им войски.
Може би най-впечатляващото в изображението беше, че човекът не държеше оръжие. Светлината, която излъчваше, изглежда идваше от защита, нарисувана – или татуирана? – върху челото му. Арлен погледна следващата картина и видя как демонът и армията му бягат, докато хората са издигнали копия победеносно.
Арлен внимателно прерисува защитата от челото на мъжа в тефтера си.
Дните отминаваха, а храната намаляваше. Останеше ли още в Анокх Слънце, щеше да умре от глад преди да намери нова. Реши да тръгне още на развиделяване към крепостта Райзън. Щом стигнеше в града, можеше да изтегли заем от банка, с който да си купи кон и провизии, за да се прибере.
Идеята да се върне обаче, без дори да се докосне до сърцевината на Анокх Слънце, го измъчваше. Много тунели бяха рухнали и изискваха време да се прокопаят, а оставаха и доста сгради, които навярно криеха входове към подземни зали. Руините пазеха ключа към унищожаването на демонския род, а вече втори път стомахът му го принуждаваше да ги изостави.
Ядроните се надигнаха, докато все още беше зареян в мислите си. Идваха масово в Анокх Слънце, въпреки липсата на плячка. Вероятно смятаха, че сградите един ден ще привлекат повече хора или просто им беше приятно да властват над място, което някога бе отказало да се подчини на техния вид.
Арлен се изправи, отиде до ръба на защитите си и загледа как ядроните танцуваха на лунната светлина. Стомахът му къркореше и той се зачуди, не за пръв път, каква е природата на ядроните. Те бяха магически същества, безсмъртни и нечовешки. Рушаха, но не създаваха. Дори труповете им се изпепеляваха, вместо да изгният, за да наторят почвата. Но Арлен ги беше виждал да се хранят, да серат и пикаят. Беше ли естеството им чак толкова далече от природните закони?
Пясъчен демон изсъска към него.
– Какво си ти? – попита Арлен, но съществото само замахна към защитите и когато те лумнаха, изрева в безсилието си и тръгна назад дебнешком.
С тъмни мисли, Арлен го наблюдаваше как се отдалечава.
– Мамка му и Ядро – промърмори той и изскочи от безопасната зона на защитите си. Ядронът се обърна тъкмо навреме, за да поеме удар от защитените кокалчета на Арлен. Юмруците му се сипеха по нищо неподозиращото същество като мълнии. Преди да разбере какво го бе нападнало, демонът беше мъртъв.
И други ядрони се приближиха заради шума, но се движеха предпазливо. Арлен успя да се стрелне обратно в сградата и закри защитите си за точно толкова време, колкото му трябваше, за да довлече жертвата си вътре.