Птича песен

— Рейсфорд. Боже… — Последва ново сумтене. След това Грей продължи: — Беше странен човек. Много добре го помня. Невероятен боец. Направо изумителна смелост. Но никога не беше доволен. Нещо го тревожеше.

— Мил ли беше? Беше ли добър приятел с останалите? — попита Елизабет. Не знаеше дали задава адекватни за армията въпроси, но за това се сещаше.

— Мил? Боже… — Грей като че ли се смееше. — Бих казал овладян.

— А беше ли… забавен?

— Забавен? Бяхме на война! Какъв необикновен въпрос.

— Но той имаше ли чувство за хумор, как мислите?

— Предполагам. Беше доста сух, дори и за шотландец като мен.

Елизабет усети, че Грей започва да си припомня и го притисна.

— Какво друго си спомняте? Разкажете ми всичко.

— Все не искаше да излиза в отпуск. Казваше, че няма дом, в който да се завърне. Обичаше Франция. Помня, че го посетих в болницата, когато беше ранен. Трябва да е било през хиляда деветстотин и петнайсета… Не, през хиляда деветстотин и шестнайсета година.

Няколко минути Грей се опитваше да уточни кога точно се е състояло въпросното посещение и накрая Елизабет прекъсна напразните му усилия.

— Нещо друго? Имаше ли някакви приятели? Някой, който го помни и би ми разказал?

— Приятели? Не мисля. Не, имаше един сапьор. Не си спомням името му. Беше единак.

— Но добър войник.

Линията запука, докато Грей обмисляше отговора си.

— Беше невероятен боец, но това не е същото.

Чу се гласът на госпожа Грей:

— Съжалявам, но трябва да отведа съпруга си. Не е свикнал с това и не искам да се уморява. Разбирате ли ме?

— Да — отвърна Елизабет. — Много съм благодарна и на двама ви. Надявам се, че не съм ви досадила.

— Никак даже — каза госпожа Грей. — Съпругът ми си пишеше с един човек, казваше се Бренън. Беше в дом за ветерани в Саутенд. Не е далеч от Лондон.

— Много ви благодаря. Бяхте много любезна.

— Дочуване.

И слушалката тракна.

В тишината Елизабет чу бумтенето на музиката от горния апартамент.

Шведският седан отново не успя да запали и Елизабет беше принудена да вземе влака от улица „Френчърч“. Една от новите придобивки на британските железници с вагони без коридори и плюшени оранжеви седалки. Вървеше с чаша кафе през люлеещия се вагон и премигваше, когато врялата течност плисваше изпод капачката и капеше по ръката й. Когато изстина достатъчно, за да се пие, усети как вкусът й започна да се смесва с миризмата на дизелови пари и цигарени фасове до такава степен, че вече беше трудно да се определи къде свършваше едното и започваше другото. Отоплението беше пуснато на максимална степен и повечето пътници бяха пред припадък, докато гледаха през прозореца как полята на Есекс се плъзгат пред очите им.

Елизабет се беше обадила на управителката на дома, а тя й бе казала, че почти не си струвало да посещава Бренън, но той ще се види с нея, ако дойде. Вълнуваше се от възможността да се срещне с човек от онова време. Беше като историк, който след като е работил по чужди трудове, най-накрая е успял да се добере до оригинален източник. Представата й за Бренън беше мъглява. Беше наясно, че е стар и грохнал, ако се съдеше по това, което й беше казала управителката, но въпреки това си го представяше в униформа и с оръжие.