Обреченият град
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Год: 1990
- Язык: болгарский
- Год: „Христо Ботев“
- Переводчик: Милан Асадуров
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Обреченият град». Краткое содержание книги:
… Аз ги доведох тук. Аз. Аз ги изоставих, защото съм страхливец и мръсник. Исках да си почина малко. Да си отдъхна от техните мутри, понеже съм смрадлив пор, чистник и мекотело… Ех, полковник, полковник! Не биваше да умираш, не биваше!.. Ако не бях тръгнал, той нямаше да умре. А ако беше жив, нали тук никой нямаше да посмее и гък да каже. Зверове, животни… Хиени! Трябваше да им тегля куршума, да ги разстрелям!..
Отново застена дълго и тежко и потърка мократа си буза в ръкава. Из разни библиотеки ще се разхожда… речи на статуи ще държи, нищожество такова, лапацало, всичко оплеска, всичко погуби… Е, сега пукни, гадино! Никой няма да пролее и една сълза даже. За какъв дявол си притрябвал на някого, а?… Косите му настръхват на човек, като си помисли какъв ужас е било… Преследвали са се един друг, стреляли са — в спящите са стреляли, в мъртвите са стреляли, с псувни и бой по мутрата са ги изправяли до стената… Докъде стигнахте, момчета, а? Докъде ви докарах?… И защо? Защо?!
Той стовари със страшна сила свитите си юмруци върху масата, вдигна глава и избърса с длан лицето си. Чуваше се как отвън Изя крещи нещо като бесен, а Немия успокояващо гука като гълъб. Не ми се живее вече, помисли си Андрей. Не искам. Да върви по дяволите всичко… Той стана от масата — теглеше го натам, към Изя, към хората — и внезапно съзря пред себе си дневника на експедицията. Понечи с отвращение да го запокити и в същия миг видя, че последната страница е изписана с друг почерк. Пак седна и взе да чете.
Кехада бе написал:
„31-ви ден. Вчера заранта на 30-ия ден от експедицията съветникът Воронин заедно с архиваря Кацман и емигранта Пак тръгнаха на рекогносцировка с оглед да се върнат, преди да бъде изключено слънцето, но не се завърнаха. Днес в 14,30 часа внезапно почина от сърдечен удар временно изпълняващият длъжността началник на експедицията полковник Сейнт Джеймс. Тъй като съветникът Воронин все още не се е върнал от рекогносцировката, аз поемам командуването на експедицията. Подпис: заместник-началник на експедицията по научните въпроси Д. Кехада. 31-ви ден на експедицията, 15,45 часа.“
По-нататък следваше обичайната мътилка за разхода на хранителни запаси и вода, за температурата, за вятъра, а също и заповед за назначаването на сержант Фогел за началник по военните въпроси, заповед за мъмрене на заместника по техническите въпроси Елизауер заради забавянето на ремонта и пак заповед до него за максимално ускоряване на ремонта на втория трактор. След това Кехада бе написал:
„Смятам утре да организирам тържественото погребение на преждевременно починалия полковник Сейнт Джеймс и веднага след церемонията да изпратя добре въоръжен отряд да издири групата на съветника Воронин, тръгнала на рекогносцировка. В случай че изчезналата група не бъде открита, имам намерение да издам заповед за завръщане в Града, тъй като смятам, че по-нататъшното придвижване напред става още по-безсмислено, отколкото преди.“
„32-ри ден. Групата, тръгнала на рекогносцировка, не се завърна. Снощи картографът Рулио и редниците Хнойпек и Тевосян най-безобразно се сбиха, което ме принуди да ги накажа с последно предупреждение и да ги лиша от днешната дажба вода…“
По-нататък по листа имаше мастилени драскулки и петна и с това записът свършваше. Явно навън е започнала стрелба, Кехада е скочил и повече не се е върнал.
Андрей прочете два пъти написаното. Да, Кехада, ти точно това искаше. Каквото искаше, това стана. А аз, грях ми на душата, през цялото време се съмнявах в Пак, Бог да го прости… Прехапа устна и стисна очи, защото пред него отново изплува подутата кукла със синята избеляла куртка, и внезапно проумя друго: тридесет и вторият ден. Как така ще е тридесет и вторият? Трябва да е тридесетият! Вчера писах отчета за двадесет и осмия… Той трескаво запрелиства страниците. Да. Двадесет и осмият… И тези подути трупове — та те лежат вече няколко денонощия… Боже мой, какво става тука?… Един, два… Кой ден сме днес? Нали тази сутрин тръгнахме!
И той си спомни знойния, осеян с празни пиедестали площад, и ледената тъма на пантеона, и слепите статуи, седнали около безкрайно дългата маса… Това беше отдавна. Това беше много отдавна. Да-а… Взе ми ума значи, завъртя ми главата омайната зла сила, обърка ме, замая ме… Та аз можех същия ден да се върна и щях да заваря полковника жив, и нямаше да допусна всичко това…