Вълкодав
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Полянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълкодав». Краткое содержание книги:
— Много дни вървяла войската — продължаваше Ертан. — И разправят, че откъдето минела, и до ден-днешен не се заселват хора. Само че дошло утрото, когато дошъл ред да минат през родното място на младежа…
Ама това е наша легенда, внезапно осъзна Вълкодав. Само че нашият момък не е развеждал врагове из гората, а е мъкнал на гръб Смъртта Морана!
Вътре в себе си Вълкодав беше убеден, че роднинската връзка между двете сказания е също толкова неразривна, колкото тази между двама души, които случайно си приличат външно. Освен това знаеше, че ако Тилорн беше тук, щеше да обяснява до вечерта, че не може да има никаква случайност в такава прилика.
— И тогава момъкът разбрал, че няма сили да извърши предателство и да издаде на жестоките завоеватели дома и роднините си — разказваше Ертан. — Всяка смърт би била за предпочитане. А щом той и така и така е пътник, не е зле да вземе със себе си и враговете. След като решил това, той повел вражеската войска по потайна ловджийска пътека право към Кайеранските тресавища. А оная пътека, ако не познаваш скритите знаци, ако ще да умреш — пак няма да я намериш. Така си отишли те и повече никой никога не ги видял. Живи демек. Три хиляди били — и нито един не се върнал.
Ертан замълча и Аптахар я попита:
— И все пак, защо не е добро мястото? Хубаво, отишли, погинали и Хег ги е прибрал. Пък и нали пътят не минава през тресавището?
— Хората са запомнили разказа за съкровищата, които е отнесла със себе си изгубената войска — обясни Ертан. — Минало време, намерили се луди глави, които се полакомили за богатството. Колцина са потънали в Кайераните никой не знае, обаче, изглежда някои все пак са се докопали до това-онова. Ние смятаме, че ония хора са ровили да търсят златото и са разтревожили мъртъвците. И тогава душите на ония, дето не са намерили покой, са се пробудили, за да си отмъстят люто… Та затова се случва да изчезват безследно пътешественици, които са нощували покрай Стария път.
После Вълкодав попита Храброслав и Храбробор и тези куражлии си признаха, че са усетили студенина между плешките и са благодарили на Окото на Боговете за това, че е високо в небето и не бърза да потъне в Морето на залеза.
Докато Ертан разказваше всичко това, яздейки заедно с Дунгорм и Мужила, пристигна боляринът Лъчезар. Левака едва дочака девойката да довърши разказа си; враният кон усещаше припряността на ездача си и извиваше шия, преживяйки безвкусния железен мундщук в устата си.
Когато всички притихнаха, Лъчезар каза с насмешка:
— Чувал съм, че „велхи“ преди е означавало „мъжествен народ“…
Ертан се спогледа с Мак-Гона и отвърна спокойно:
— А аз съм чувала, господарю мой, че тази дума и сега означава същото.
— Значи е време да се замести с друга — каза Лъчезар. — Или това е храбро дело — заради някакви си там призраци да бъде занемарен един първокласен път? Поне някой да ги е виждал?
— Ще си позволя да напомня на почитания ми роднина, че ние вече сме подминали земите на западните велхи — повиши тон кнесинята Еленя. — Не те са прекарвали този път, нито пък са го изоставяли.
Кнесинята никак не одобряваше заяжданият на Лъчезар с хората. Достатъчно беше и това, че беше едва ли не на нож с Вълкодав.
— Призраците ги е виждал дядо ми Киаран Пътешественика и никой няма причини да се съмнява в думите му — рече Ертан след пауза на уважение. Каза това със същото спокойствие и все така премерено, както говореше и за названието на своя народ. Очевидно бе, че всеки скептик би се изправил пред сериозно предизвикателство. — На младини дядо ми като всеки младеж търсел приключения и искал да докаже своя кураж — продължаваше Ертан. — Веднъж, когато пътешествал заедно със свой приятел, двамата попаднали при Кайеранските тресавища и спрели за нощувка. Направили го напук, защото много се били наслушали за ония места и решили да докажат, че не се страхуват от нищо. Не наклали огън, понеже се надявали да си спретнат един лов и не искали да сплашат дивеча с миризмата на пушек. Когато слънцето се скрило, от блатото се задала мъгла и в мъглата се дочул тръбен звук на рог. Дядо разправяше, че тая нощ нямал нито един бял косъм в мустаците си. Освен това казваше, че нито преди, нито след това бил чувал живи хора така да надуват така рога. Дядо ми и приятелят му се спотаили и започнали да чакат и да гледат, и безсъвестен лъжец е оня, който каже, че би могъл да лежи при тях сред мокрите тръстики, без да напълни гащите от страх. Оня приятел на дядо ми бил почитаният родител на нашия риг Кесан, и всеки, който иска, може да го разпита какво точно е станало. Та така, след известно време те видели Вървящите през блатото. Мъглата се стелела ниско и дядо успял да съгледа шлемове с пера на гребените. Веднага ги познал, защото вкъщи още от отдавнашни времена пазели точно същия: прапрабаба ми, която се сражавала в битките на Последната война, го донесла от полесражението. Дядо започнал да се моли на Трирогия и призраците не ги усетили… Иначе мене нямаше да ме има на тоя свят, понеже дядо още не бил женен. Та такива ми ти работи.