Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Няма нужда да ви разказвам надълго и широко, че духовете от ден на ден се вълнуваха все повече и повече. Няма вече оная предпазливост, която съществуваше от по-напред. Всеки се ослушваше да чуе няма ли да припукат пушките отнякъде, няма ли да пристигне известие, че байрякът се е дигнал в някое село или град. Сънят бягаше от нас; много нощи се преминаха, без да затвори някой очи. Особено се безпокоеше Бенковски, той спеше върху стола; гласът му бе пресипнал вече от викание и убеждавание. Освен нуждата за оръжие, муниции и пр., комисията нареждаше вече и въпроса за провизията, укреплението на Панагюрище и пр.
Вечерта на 19 априлий ние се преместихме в дома на Иван Тотюв. Тоя последният, предизвестен за нашето дохождание, посрещна ни още на портите със засмяно лице и неизказана радост, заедно с цялото си семейство.
За гордост го считаха всички ония панагюрци, в къщата на когото отидеха апостолите. В нарочно определената за нас стая, накитена и наредена, зае място и бай Иван Тотюв със съпругата си, при всичко че Бенковски не беше доволен от тая визита. Бай Иван беше възхитен; той се въртеше на пета, чудеше се какво да ни почерпи, с що да ни задоволи, колкото е възможно повече.
— Живи бяхме най-после, високи господиновци, да видим с очите си тоя светъл ден, тая обща за всеки християнин сватба, за която сме чакали толкова време — говореше той. — Малко дете бях още — продължи той, — когато тая божествена искра пламна в моите гърди. Ходих по Цариград, турих настрана някоя пара, ожених се, подари ми бог дечица, станах къщовен човек, както се е казало; но аз съм си пак аз. Пусто сърце не остарява: едното ми око все в шумата гледа; не ми се върши работа.
— Ох, малко съм брала страха с тия твои луди работи, да не ме оставиш накрай време и да вземеш гората — каза съпругата на нашия бай Ивана, която искаше да потвърди с това думите на стопанина си.
— Страшното се измина вече, жена — отговори домовладиката и погледна горделиво към нас. — Сега няма вече от що да се боим, като имаме в къщата си тия високи гости.
После това бай Иван ни показа своето приготвено оръжие, фишеците, турени в две конски торби, цървулите, пиксеметата и пр.
— А тая малката пушчица съм приготвил за жената — продължаваше той, като показваше една ловджийска пушка.
Бедният бай Иван! Той не знаеше какво ще да му дойде до главата на другия ден.
След богатата вечеря, с която ни нагости добродушният бай Иван Тотюв, понеже нямаше някоя бърза работа, ние излязохме навън сред двора, за да погълтаме чистия средногорски въздух и да се понагледаме на хубавата пролетна нощ, която ни служеше за ден. Небето беше ясно, милиони звездици красяха неговия свод, които трепереха пред простото око, като че угасваха и пак се запалваха. Прохладен ветрец вееше откъм побелелите върхове на Рила и сладко-сладко приспиваше за последен път жителите на Панагюрище, които кой знае дали поне сънуваха, че на другия ден ще да се започне кървавата тракийска драма, че тая нощ е последната вече от техния мирен и апатичен живот! Наистина, тия знаеха, че един ден, рано или късно, ще да се обявят за непокорни итаатсъзи на пестотингодишния свой баща-цар; но никой нямаше да знае, че тоя дан ще бъде следующият — 20 априлий. Пуста тишина царуваше по всичкото село; няма отчаяни пиеници в чисто българското село Панагюрище, не съществуват тук мрачни вертепи-кръчми, не е родило още трудолюбивото Панагюрище херои за последните тия заведения. Може би мнозина още въодушевлени юнаци и разпалени патриоти да бдяха, първите да стягат своите паласки, а вторите да леят куршуми или да пекат пексемет; но те вършеха мълчаливо своята работа.
Бай Иван подскачаше около плета на двора си като 16-годишно момче, за да запушва малките дупчици, нас да запази от любопитното око на своите подозрителни съседи. На четири места из двора лазеше бодра стража с дебели шишанета в ръце, под началството на храбрия стотник Ив. Ворчо, който обикаляше мълчаливо ту едната, ту другата. Нему беше поръчамо никого да не пропуща ни отвън, ни отвътре, даже и домашните на бай Ивана.
Тая вечер при нас се намираше и Петко Королев, който беше дошел да ни помага в някои работи. Нему се искаше да си отиде на къщата при децата тая вечер, за което отдавна си правеше устата да поиска позволение — не от всичките апостоли, а само от Бенковски, като че тоя последният да му заплащаше. Въртя се той нагоре, сука надолу, триеше си ръцете една от друга, реши се най-после да изкаже своето желание.