Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Не можаха да заспят, измъчвани от тупурдията на животните. На разсъмване Аурелиано Втори отвори вратата и видя двора осеян със зайци, сини в блясъка на зората. Петра Котес, примряла от смях, не устоя на изкушението да си направи една шега.
— Тия са се окотили снощи — каза тя.
— Ужас! — извика той. — Защо не опиташ с крави?
След няколко дни, мъчейки се да отводни двора, Петра Котес смени зайците с крава, която подир два месеца отели три близнета. Така започна. Изневиделица Аурелиано Втори стана стопанин на земи и добитък и едва смогваше да разширява преливащите конюшни и кочини. Беше някакво безумно процъфтяване, от което него самия го напушваше смях и само можеше да заема чудати становища, за да развихря доброто си настроение.
— Дръпнете се, крави, че животът е кратък — викаше той.
Урсула се питаше в какви ли бъркотии се е наврял, дали не обира, дали не е станал и конекрадец, и всеки път, щом го видеше да отпушва шампанско, просто заради удоволствието да си изсипе пяната върху главата, се развикваше и го упрекваше за прахосничеството. Толкова му досаждаше, че един ден, когато Аурелиано Втори осъмна във великолепно настроение, появи се с един сандък пари, с консервена кутия с лепило и четка и пеейки с цяло гърло старите песни на Франсиско Човека, облепи къщата и отвътре, и отвън, и отгоре до долу с банкноти по едно песо. Старинната огромна къща, боядисвана в бяло още от времената, когато донесоха пианолата, доби двусмисления вид на джамия. Сред врявата на семейството, шумното възмущение на Урсула, ликуването на народа, който препълни улицата, за да гледа възхвалата на прахосничеството, Аурелиано Втори дооблепи фасадата и кухнята, включително клозетите и спалните, и излишните банкноти хвърли на двора.
— Сега — рече той накрая — надявам се, че никой в тая къща няма вече да ми приказва за пари.
Така и стана. Урсула накара да махнат банкнотите, полепнали по големите люспи вар, и пак боядиса къщата в бяло. „Господи — умоляваше тя. — Направи ни толкова бедни, каквито бяхме при основаването на селището, та да не стане тъй, че в другия живот да ни го изкараш за това разсипничество.“ Молбите й бяха чути в обратен смисъл. Наистина, един от работниците, които отлепяха банкнотите, от невнимание се препъна в огромен гипсов свети Йосиф, който някой бе оставил в къщата през последните години на войната, и кухият образ се пръсна на парчета върху пода. Беше претъпкан със златни пари. Никой не помнеше кой е занесъл оня светия в естествен размер.
— Донесоха го трима мъже — обясни Амаранта. — Помолиха ме да го пазим, докато отминел дъждът, и аз им казах да го сложат ей там, в ъгъла, където никой няма да се спъва в него, и там го сложиха много внимателно, и там си стоеше оттогава, защото никога вече не го потърсиха.
В последно време Урсула му бе поставила свещи и се беше просвала пред него, без да подозира, че вместо светец обожава почти двеста килограма злато. Късното потвърждение на неволното й езичество утежни нейната безутешност. Изплю се върху страхотния куп монети, набута ги в три брезентови чувала, зарови ги на скришно място и зачака рано или късно тримата непознати да дойдат да си ги поискат. Много по-късно, в трудните години на своята грохналост, Урсула обичаше да се меси в разговорите на многобройните пътници, които тогава минаваха през къщата, и ги питаше дали през войната не са оставяли там един гипсов свети Йосиф да го пазят, докато отминел дъждът.
Тия произшествия, които така списваха Урсула, бяха нещо обикновено по онова време. Макондо плуваше в някакво чудно преуспяване. Къщите от кал и тръстика на основателите бяха заменени от тухлени постройки с дървени и циментови подове, които правеха по-търпима задушната горещина в два часа след пладне. От някогашното село на Хосе-Аркадио Буендия бяха останали само прашните бадемови дървета, предопределени да издържат срещу най-суровите обстоятелства, и реката с прозирни води, чиито предисторически камъни бяха направени на пух и прах от полуделите каменарски чукове на Хосе-Аркадио Втори, когато се хвана да разчисти коритото и да установи плавателна служба. Това беше безумна мечта, сравнима само с тия на неговия прадядо, защото каменливото корито и многобройните пречки по течението не позволяваха движението от самото Макондо чак до морето. Но Хосе-Аркадио Втори, в непредвиден прилив на дързост, се запъна да осъществи замисъла. Дотогава не бе проявявал никакво въображение. Извън оскъдното му приключение с Петра Котес, никога не бяха го виждали с жена. Урсула го имаше за най-заспалото същество, което бе дало семейството в цялата си история, неспособен да се отличи дори като алармаджия в боевете с петли, когато полковник Аурелиано Буендия му разказа историята за испанския галеон, заседнал на дванайсет километра от морето, чиито овъглени ребра видял той самият през войната. Разказът, който на толкова хора в продължение на толкова време се струваше фантастичен, бе цяло разкритие за Хосе-Аркадио Втори. Чрез търг продаде петлите си на най-изгодния купувач, набра хора и закупи сечива, и се захвана с необичайното начинание да троши камъни, да копае канали, да чисти подводни скали и дори да изравнява водопади.