Хотели - Първа стая
- Автор: Марс Ема
- Серия: Хотели #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-560-9
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Хотели - Първа стая». Краткое содержание книги:
За щастие, София не настоя. Какво бих могла да й кажа всъщност, освен да дам израз на страха си? На глухата тревога, която ме разяждаше отвътре?
Луи и Давид съучастници? Двама режисьори на тази мрачна и нелепа постановка? Не можех да го повярвам. Спорът им по телефона, тъкмо преди да ми се обади Фред, бе достатъчен, за да ме убеди в раздора между тях. Или поне в дълбоко несъгласие най-вероятно по отношение на мен.
Да не би пък да не можеха да си разделят плячката, тоест мен? Или дори по-лошо: дали тази сцена не беше част от пиесата, която дружно разиграваха?
- Не си ли гладна?
Приятелката ми ме върна на земята, напомняйки ми непосредствените и далеч по-обикновени
нужди. Посочи бензино-станция, до която беше долепено заведение на самообслужване.
- Да, права си.
Сандвичът беше като гумен и без всякакъв вкус. А и мислите ми не бяха кой знае колко по-приятни. Побързахме да потеглим с пълна скорост и с намерение да не спираме, докато не стигнем до крайната цел. Пътят до нос Малуин, където бяха разположени най-разкошните вили по крайбрежието, ни отне още час. Отсреща се открояваше силуетът на Сен Мало, див, суров и пълен с история. Пред нас се появи Динар, подобен на спяща красавица, аристократичен и целомъдрен, принцеса от началото на миналия век, в гранитна рокля, осеяна с пинии. Времето се разваляше, по мрачното небе откъм морето се задаваха тежки облаци. Наближаваше буря.
Дали нашите фантазии са обикновени прищевки, които в
никакъв случай не бива да приемаме буквално, или напротив, представляват гориво за мощния двигател на нашето либидо, благодарение на което той работи?
Знам само, че някои от онези мои фантазии, които съм се опитала да осъществя, на практика са се оказвали далеч не толкова приятни. Например да правя любов във водата.
Веднъж опитахме това с Фред, докато почивахме на Балеарите. Солта, пясъкът и вълнението не ни позволяваха да стъпим стабилно на дъното, а телесните течности, тези
естествени смазки, бяха отмивани от морската вода... Изобщо не се получи толкова лесно и приятно, колкото си го представяхме. В хладната вода моят партньор не след дълго приключи с ерекцията. Резултатът бе плачевен и лишен от всякакво удоволствие. Да се причисли към неподходящите идеи. Следваща фантазия?
(Ръкописна бележка от 14 юни 2009 г., съставена от мен)
Бавно минахме по авеню „Пусино“, без да снемаме очи от сградите, строени около 1900 година, с богата украса от керамични фризове и орнаменти и носталгични названия: „Керозар“, „Бел асиз“, „Рош плат“, „Кер Аник“.. Вилата „Рош брюн“, която търсехме, бе разположена на самия край на скалите, където крайбрежният път завиваше под прав ъгъл на запад. Докато при останалите постройки преобладаваше гранитът и кафявият камък, тя напомняше по-скоро ловен павилион в стил „Луи XIII“, сякаш пренесена тук направо от Версай. „Рош брюн“ се отличаваше със своята внушителност сред съседните вили, сякаш за да подчертае привилегирования статут на своите собственици. Ето защо съвсем спокойно успяхме да паркираме пред нея. А и никой не дойде да ни пита кои сме, когато застанахме пред желязната врата, чиито остри шипове правеха невъзможен всеки опит за своеволно проникване.
- А сега? - запита София. - Как ще влезем?
Извадих от чантата си големия ключ.
- С помощта на това... Е, поне се надявам.
Ключът действително лесно влече в ключалката, която не оказа никаква съпротива, когато енергично го превъртях два пъти. Направихме само няколко крачки по чакъла със землист цвят и се озовахме пред входната врата, която като по чудо се подчини на същия ключ. Това означаваше, че предпазните мерки не са кой знае какви, но също така, че вилата отдавна е необитаема, което прекрасно ни устройваше.
Едва не се задавихме от миризмата на прах и мухъл в салона. Също както във филмите за призраци, мебелите бяха покрити с посивели от времето бели чаршафи.
- Вилата на твоя мъж е направо очарователна - неволно възкликна София.
Трябваха ни само няколко минути, за да включим електричеството, да свалим калъфите, да пометем надве-натри и да направим помещението обитаемо. Не беше чак толкова късно, но никоя от нас все още не се решаваше да се качи на горния етаж, за да приготви леглата. Ако въобще можеха да се намерят чисти чаршафи.
Докато ровех в чантичката си за носна кърпа, защото изобилието от акари на квадратен метър пробуди алергията ми, ръката ми случайно напипа мобилния телефон. Установих пет писмени съобщения и три в гласовата поща. Всичките от Давид. Изобщо не ги проверих и не се поколебах веднага да го изключа.