Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
Изправи се и каза:
— По-добре да продължаваме.
— Е, това ще ни е от голяма полза, да го еба! — Брат-командир Макрил плю на земята в нозете на лорд Мустор.
Васалният лорд се дръпна назад с искрица страх в очите.
— Беше отворен преди десет години — каза той и в гласа му се прокрадна лек хленч.
Вейлин се взря във входа на тунела, тесен процеп в една брулена от ветровете скална стена, който едва ли щяха да забележат, ако лорд Мустор не им го беше посочил. В сумрака на входа едва различаваше причината за гнева на Макрил: купчина големи каменни късове, запушили прохода от пода до тавана. Бяха прекалено тежки, за да могат да ги отместят с малкия си отряд. Макрил имаше право — тунелът беше безполезен.
— Не разбирам — каза лорд Мустор. — Беше построен по най-добрия възможен начин. Никой освен баща ми и мен не знаеше за съществуването му.
Вейлин пристъпи в тунела и плъзна ръка по повърхността на един от камъните. Усети как е гладък на някои места и грапав на други и пръстите му откриха твърдите ръбове, оставени от длетото.
— Този камък е бил откъртен. Наскоро, доколкото мога да преценя.
— Изглежда, най-голямата ви тайна е била издадена, милорд — отбеляза принц Малциус. — Ако е вярно това, което казвате, и баща ви е предпочитал брат ви пред вас, може би е счел за уместно да сподели тайната с него.
— Какво ще правим? — попита жално лорд Мустор. — Няма друг начин за проникване във Високата твърд.
— Освен чрез обсада — обади се принцът. — А не разполагаме нито с време, нито с хора, нито с машини за това.
Вейлин излезе от тунела.
— Наблизо има ли удобно място, откъдето да огледаме крепостта, без да ни видят?
Изкачването по тесния каменист път беше опасно, но успяха да постигнат добро време въпреки непрестанните оплаквания на лорд Мустор за подбитите му стъпала. Най-сетне се озоваха на един перваз, заслонен от вятъра от голяма скална издатина.
— По-добре стойте приведени — посъветва ги лорд Мустор. — Съмнявам се, че някой страж ще има достатъчно остри очи да ни види, но не бива да разчитаме на късмета. — Промъкна се до ръба на издатината и посочи. — Ето. Не е най-елегантната архитектура, нали?
Високата твърд трудно можеше да се пропусне: стените ѝ се издигаха от планинския склон като затъпен връх на копие, стърчащ нагоре през скалите. Лорд Мустор с право бе отбелязал липсата на елегантност в градежа. Нямаше никакви украси — нито статуи, нито минарета — и равномерната гладкост на стените се нарушаваше само от осейващите ги процепи за стрелба. Едно-единствено знаме със свещения бял пламък на кумбраелския бог плющеше на върха на дълго копие върху бастиона над портата. Единственият достъп до крепостта бе по тесен път, който се изкачваше стръмно от дъното на прохода. В момента се намираха на едно ниво с върха на стените и Вейлин можеше да види черните точици на стражите по бойниците.
— Виждате ли, лорд Вейлин? — каза Мустор. — Непристъпна е.
Вейлин се промъкна по-наблизо и се взря към основата на твърдината; неравни скали, които преминаваха в гладки стени. „Скалите не са проблем, но стената?“
— Колко високи казахте, че са стените, милорд?
— Сигурен ли си, че можеш да го направиш?
Галис Катерача вдигна намотаното въже, за да го нахлузи през главата си, нагласи го на раменете си и хвърли поглед нагоре към извисяващата се крепост.
— Обичам предизвикателствата, милорд.
Вейлин изтласка съмненията дълбоко в ума си и му подаде един нож.
— Направи това за мен и може да забравя, че съм ти ядосан.
— Ще се задоволя с онази манерка вино, дето ми я обещахте. — Галис се ухили, пъхна ножа в ботуша си и се обърна към скалната стена. Ръцете му заопипваха гранита, търсейки къде да се заловят. Ловките му пръсти проследяваха неравната повърхност с интуитивна прецизност. След няколко секунди той се хвана и започна да се катери. Тялото му се движеше плавно по скалите и ръцете и краката му сякаш сами намираха опора. На десет стъпки над земята спря, за да погледне надолу към Вейлин с широка усмивка.
— Дотук е по-лесно и от къща на търговец.
Вейлин го гледаше как преминава от скалите на стената и се смалява, колкото по-високо се катереше, докато не заприлича на мравка, която се опитва да стигне върха на голямо дърво. Нито за миг не спря и не се подхлъзна. Като се увери, че той няма да падне, Вейлин се обърна към братята и войниците, присвити в мрака около него. Те бяха смесица от най-добрите стрелци на Норта и братя от отряда на Макрил, общо двайсет души. В сравнение с многочислената охрана на узурпатора бяха малка групичка, но ако бяха повече, щеше да се увеличи рискът да ги забележат. Останалата част от полка чакаше в подножието на дългия стръмен път към портата на крепостта. Командваше я брат Макрил, който щеше да поведе конна атака с принц Малциус, щом портата бъде отворена. Кейнис щеше да ги последва пеш с главните сили. Решението на Вейлин да води атаката срещу портата бе посрещнато с яростни възражения. Кейнис категорично заяви, че мястото му е при неговите хора.