Родени да убиват [bg]

Новините приключиха, принтирах си доклада и се качих на колата, за да прескоча до офисите на „Пан Тек системс“ и да го предам. „Пан Тек“ се намира в триетажна сграда с тъмни стъкла в Уестбрук — фирма, която специализира в направата на мрежови охранителни системи за финансови институции. Най-модерният им продукт се базира на нов комплексен алгоритъм, абсолютно непонятен за всеки с коефициент на интелигентност под 200. Хората от компанията го смятат за истинска бомба в своята област. За съжаление математикът Еръл Хойт, който бе участвал в разработката му още от началото и най-добре го разбираше, бе на мнение, че компанията не оценява достатъчно услугите му. Затова сега, зад гърба на работодателите, се опитваше да продаде на конкурентна фирма опита си, а заедно с него и алгоритъма. Цялата работа се усложняваше донякъде от друг факт: Хойт чукаше главната си връзка в конкурентната фирма — жена на име Стейси Кийн с невероятно тяло и с такива крака, че излезе ли от колата, по шосетата стават задръствания.

Подслушвах клетъчния телефон на Еръл с помощта на „Селмейт“ — клетъчна радиомониторингова система, снабдена с подходяща антена, също клетъчен тип. Продадоха ми я в блестящо алуминиево куфарче с модифициран телефон марка „Панасоник“, декодер тип DTMF и записващо устройство клас „Маранц“. Наложи се само да вкарам телефонния номер на Хойт — „Селмейт“-ът свърши останалата работа. Слушах разговорите му, те ме отведоха на срещата Хойт-Кийн в един мотел — „Дейс Ин“ на „Мейн Мол Роуд“. Забих се в паркинга, изчаках ги, снимах ги, когато влязоха в една и съща стая, сетне ангажирах съседната и извадих от чантата специализирано устройство марка „Пенетрейтър II“[5]. Звучи малко като вибратор, но всъщност е електронен преобразувател на уловени вибрации. Закачвате го на стената, той улавя звуковите вибрации, превръща ги в електроимпулси, специално устройство ги усилва и прехвърля в аудиоформат. Проста работа! Е, онова аудио, дето извадих от апаратчето, бе предимно ахкане и пъшкане. Но като привършиха с креватната гимнастика, двамата преминаха към бизнеса и Хойт ми предостави достатъчно материал за сериозни обвинения. Какво предлага, как и кога ще го предаде, как ще изработи сегашните си работодатели да му платят за незаконно уволнение и прочие и прочие. Признавам — кофти начин да спечелиш някой и друг долар, но пък работата бе безболезнена и сравнително лека. Трябваше само да изложа фактите под формата на доклад и да си прибера чека.

Седнах в конферентната зала, където ме поканиха. Аз от едната страна на овална стъклена маса, трима от шефовете на „Пан Тек“ — срещу ми. Веднага огледаха снимките, чуха записите, както и онази част от романтичната интермедия с готината Стейси. Единият бе Роджър Акстън, вицепрезидент на „Пан Тек“, вторият — Филип Войт — шеф на сигурността, третият се представи с името Марвин Грос — директор за персонала. Бе нисък, възслаб, но с шкембенце, което изпъкваше над колана на панталоните и го оприличаваше на онези африкански дечица, които страдат от недохранване. А пък именно Грос държеше в ръка чековата книжка.