Третата тайна [bg]

— Климент е добър човек — промълви Мичънър.

— Той е глупак — спокойно възрази тя. — Човек, когото благочестивите кардинали са въздигнали на трона само докато някой от тях събере нужната подкрепа.

— Какво ти дава основание за подобна оценка?

— Греша ли?

Той се обърна встрани, опитвайки се да овладее обзелото го раздразнение. Очите му се спряха на тълпата амбулантни търговци, окупирали площада. Заключенията й бяха все така категорични, а думите, с които ги изразяваше — все така остри и хапливи. Наближаваше четирийсетте, но зрелостта явно не беше укротила буйния й нрав: нещо, което никога не беше харесвал, но винаги му беше липсвало. В неговия свят откровеността беше непозната. Живееше сред хора, които бяха в състояние да изразят с пламенни слова идеи, в които изобщо не вярват, да не говорим за някаква истина. Ала у тази жена истината не само присъстваше, но и беше нещо съвсем различно. С нея знаеше къде стои. Върху твърда земя, а не върху измамните подвижни пясъци, с които беше свикнал.

— Климент е добър човек, натоварен с непосилни задачи — рече той.

— Но ако добрата църква майка прояви малко гъвкавост, нещата няма да бъдат толкова трудни. Не е лесно да управляваш един милиард души с изричното твърдение, че папата е единственият непогрешим човек на тази земя.

Мичънър не искаше да влиза в спор за църковните догми. Най-малко с нея, при това на площад „Свети Петър“. Покрай тях минаха двама швейцарски гвардейци в пълна униформа, с шлемове на главите и високо вдигнати арбалети. Той ги проследи с поглед, докато се насочваха към главния портал на катедралата. Високо горе, непосредствено под купола, шестте тежки камбани мълчаха. Но той си даваше сметка, че не след дълго те ще оживеят, за да съобщят на света за смъртта на папа Климент XV. На фона на тези мисли арогантността на Катерина му се стори още по-неуместна. Съзнаваше, че сутрешната му поява в съда беше грешка, също като този разговор с нея. Но вече знаеше какво трябва да направи.

— Хубаво е, че се видяхме, Кейт — промърмори той и се обърна да си върви.

— Копеле!

Обидата беше изречена точно толкова високо, колкото да я чуе.

Обърна се и я погледна, питайки се дали наистина го мисли. Лицето й беше потъмняло. Той направи крачка назад и тихо подхвърли:

— Години не сме се виждали, но ти реши да ми обясняваш колко лошо нещо е църквата. След като я мразиш, защо си губиш времето да пишеш за нея? Защо не се заловиш с прословутия роман, който цял живот мечтаеш да издадеш? По едно време дори допусках, че си станала по-улегнала, но сега виждам, че не е така.

— Колко хубаво, че си мислил за мен! Защото, когато ме напусна, изобщо не се интересуваше от чувствата ми.

— Трябва ли да се връщаме отново на всичко това?