Смъртоносни машини [bg]

— Каква беше онази машина? — попита Том след последвалото дълго мълчание. — Онази МЕДУЗА?

Хестър сви рамене. (Беше прекалено тъмно, за да я види, но чу свиването на раменете ѝ във вътрешността на мръсното ѝ палто.)

— Нещо, което майка ми откри. Стара технология. Не изглеждаше важно. Приличаше на метална футболна топка — очукана и назъбена. Но Валънтайн я уби заради нея.

— Преди седем години — прошепна Том. — Тогава господин Валънтайн стана главен историк на Гилдията. Говореше се, че е намерил нещо в Безлюдните територии, което толкова много зарадвало Кроум, че го повишил, без да се съобразява с Чъдли Померой и останалите. Така и не разбрах какво е било. А и не бях чувал за МЕДУЗА.

Хестър не каза нищо повече. След няколко минути захърка.

Том стоя буден доста време и прехвърля историята ѝ в главата си. Спомни си мечтите, които му помагаха да прекарва дългите и тежки дни в Музея. Постоянно си представяше, че се намира в Безлюдните територии с красиво момиче, тръгнал по следите на жесток престъпник, но никога не си беше давал сметка, че ще е толкова влажно и студено, нито че краката ще го болят толкова много, нито че убиецът ще е най-големият герой на Лондон. А що се отнася до красивото момиче…

Том погледна обезобразеното лице на Хестър Шоу, осветено от слабата лунна светлина. То беше намръщено дори насън. Сега я разбираше много по-добре. Тя мразеше Валънтайн, но себе си ненавиждаше още повече заради грозотата си и задето родителите ѝ са загинали, а тя е останала жива. Спомни си как се чувстваше самият той, когато стана Голямото срутване. Как се прибра у дома само за да види, че дома му вече го няма, заедно с майка му и баща му. Струваше му се, че случилото се някак си е по негова вина. Изпитваше огромна болка, защото не е бил там, за да умре с тях.