Шест гроба преди Мюнхен [bg]

ШЕСТА ГЛАВА

Още си спомняше как плака в онзи ужасен пролетен ден на 1945 година. Светът се сгромоляса за нея, а още беше замечтана четиринадесетгодишна девойка. Огромният дракон на войната се спусна и я отнесе в ноктите си.

Тя излезе от дома си рано сутринта, за да поработи в градината, която семейството й наемаше недалеч от градчето Бублингсхаузен в Хесе. Прекопаваше лехите, когато обширна петниста сянка покри градината. Момичето отметна глава — неизброим рояк от самолети закриваха слънцето, скоро чу и тътена на бомбите, пуснати върху завода за оптика във Вецлар. Но вълната от бомби се изплиска като вода от катурната чаша и върху нейното безобидно градче, сякаш пренесено от средновековието. Вцепенената от страх Розали притискаше лице в пълната с червеи пръст, всичко подскачаше като при земетресение.

Когато небето спря да бълва огън и гръм, а сянката се махна, тя се помъкна обратно към центъра на Бублингхаузен. Градът гореше. Къщите като картинки чезнеха в пламъците, все едно злонравно хлапе ги бе подпалило с кибритена клечка. Розали тичаше по улиците, доскоро изпъстрени от цветни лехи, но сега трябваше да криволичи между димящи развалини. Повтаряше си, че е сън — нима беше възможно всички къщи, които познаваше през целия си живот, да изчезнат изведнъж?

Най-сетне зави по улицата, която водеше към нейната къща — „Хинтергасе“, и видя само струпани една върху друга оголени стаи. Сякаш някаква зла магия откриваше пред очите й домовете на съседи и приятели, без да ги защитават външни стени — спалните, трапезариите, кухните като декори, поставени на сцена. Така зееха и спалнята на нейната майка, и кухнята, с които бе свикнала през всичките четиринадесет години от своя живот.

Розали се повлече към входа, но там се бе свлякла голяма купчина отломки. От безредно нападалите разтрошени тухли стърчаха крака в карирани крачоли и кафяви обувки. Краката на нейния баща.

Виждаше наоколо и други тела с полепнал по тях червен и бял прахоляк. След миг зърна и ръка, сочеща мъртвешки към небето. На единия от посивелите пръсти лъщеше златна ивичка — брачната халка на майка й.

Розали се свлече върху земята. Нямаше болка, нямаше мъка — само чудато вцепенение. Изнизаха се часове. Вече се здрачаваше, когато чу тежко, боботещо чегъртане на стомана по раздробен камък. Вдигна глава и видя колона от американски танкове, които се провираха през останките от Бублингсхаузен. Минаха през градчето и пак се възцари тишината.

По някое време малък армейски камион с брезентово покривало спря наблизо и млад войник скочи пъргаво от кабината. Той беше рус и с розови бузи. Спря пред нея, загледа се и попита на развален немски:

— Ей, сладурче, искаш дойде с нас?

Нямаше какво друго да прави. Всички, които познаваше, бяха мъртви. Градината, където се бе трудила в този ден, нямаше да роди нищо още много месеци. Розали се качи в камиона при войника.

Той караше неспирно, докато не притъмня напълно. Тогава я заведе отзад в камиона и я накара да легне на купчина войнишки одеяла. Седна до нея, отвори някаква зелена кутия и извади малка пита твърд кашкавал, която й даде заедно с парче шоколад. Накрая се изтегна до нея.