Игрите на Вор

Лейтенант Бон се приготви да спусне сонда за скатера. Лейтенантът от инженерната част беше слаб мъж на двайсет и осем, може би трийсет години. Сипаничавата кожа на изпитото му, сякаш изсечено лице беше зачервена от климата. Очите му бяха пресметливи, а ръцете му изглеждаха като ръце на майстор. Язвителният израз на лицето му, който Майлс долови, вероятно го съпътстваше постоянно и не беше предназначен само за него. Майлс и Бон прешляпаха през калта до горния край на тресавището, докато двамата техници от инженерната част, облечени в черни импрегнирани работни комбинезони, бяха кацнали на тежкия си ховър, паркиран на сигурно място в близост до откритите скали. Слънцето беше бледо, а непрестанният вятър — студен и влажен.

— Опитайте някъде там, сър — предложи Майлс. Докато сочеше, се опитваше да пресметне ъглите и разстоянията на мястото, което беше виждал само веднъж, и то в полумрак. — Мисля, че ще трябва да слезете най-малко на два метра.

Лейтенант Бон го удостои с безрадостен поглед, вдигна вертикално дългата метална сонда и я бутна надолу в тресавището. Тя се спря почти веднага. Майлс се намръщи озадачено. Скатерът със сигурност не би могъл да изплува към повърхността…

Бон, който не изглеждаше особено развълнуван, се облегна на металния прът с цялата си тежест и го изви. Сондата започна да се спуска надолу.

— На какво се натъкнахте? — попита Майлс.

— Лед — изсумтя Бон, — сега е към три сантиметра. Стоим върху пласт лед. Под тази кал е точно като замръзнало езеро. Само че е замръзнала тиня. — Майлс опита повърхността с крак. Мокро, но твърдо. Когато си устрои лагера тук, беше същото.