Един наивник на средна възраст

— Ще напишеш ясно, четливо и с хубав почерк: „Когато отивам на училище с неприготвен урок, аз позоря и себе си, и родителите си. Родителите ми правят всичко необходимо, за да стана истински човек, и не заслужават да бъдат позорени. Обещавам, че никога вече няма да се явявам с неприготвен урок!“ Ясно ли е?

— Не съм сигурен дали съм го запомнил точно…

— Седни там! Ще ти го продиктувам. А после ще го препишеш сто пъти.

Сто пъти, защото текстът е сравнително дълъг. Ако е по-къс, тогава — двеста пъти. Изобщо — от обяд до късно през нощта, без разрешение да ядеш или да пиеш вода.

Обикновено той в края на краищата ме намираше след полунощ заспал върху масата и все още неизпълнил напълно посочената бройка. Вдигаше ме леко за яката, сякаш се гнусеше да се докосне до ръката ми, до лицето ми, и нареждаше:

— Върви да спиш! А утре ще ми се издължиш напълно.

Една вечер, когато бях погълнат от поредното преписване в стаята си, а вратата към хола бе леко открехната, дочух случайно разговора между майка ми и баща ми.

— Мисля, че прекаляваш с тия продължителни наказания — казваше полугласно майка ми.

— Трябва да са продължителни, за да има достатъчно време да осъзнае прегрешението си — възрази спокойно баща ми.

— Не знам дали е способен изобщо да осъзнае нещо — въздъхна тя. — Струва ми се, че е просто тъп…

Усетих, че в гърдите ми се надига някакъв бяс. И не толкова срещу тоя баща, който не ми беше никакъв баща, колкото срещу собствената ми майка, която ме смяташе за тъп, след като хладнокръвно бе оставяла да ме затъпяват. Едва успях да подтисна този бяс и да се овладея. И може би именно защото се овладях, в детската ми глава тъкмо тогава блесна откритието. Аз го дразнех тоя човек, дразнех го преди всичко със самото си съществуване, но дразнех го и с тая вътрешна съпротива, с това скрито упорство, което не бе трудно за отгатване.

И няколко дни по-късно използувах откритието си. Не помня каква дребна беля бях направил, обаче от гледна точка на баща ми тя вероятно не бе дребна, защото беше ми присъдил най-тежкото наказание — гардероба. И тогава почнах да му се моля. И не само се молех, но и коленичех, и целувах ръцете му, и макар той да ги дърпаше, аз продължавах да се улавям в тях и да ги целувам, и да ги мокря със сълзите си, защото плачех, плачех с хълцанията на злобата и на унижението, но той не можеше да знае това и го приемаше като очистителния плач на разкаянието, и макар че се дърпаше и си даваше непреклонен вид, накрая омекна и промърмори:

— Върви в стаята да си учиш уроците…