Главата на кралицата
- Автор: Марстън Едуард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Главата на кралицата». Краткое содержание книги:
Ан Хендрик бе прекарала голяма част от живота си в Банксайд и познаваше добре лабиринтите от улички. Бе англичанка по произход, но се бе омъжила за Джейкъб Хендрик преди да навърши двадесет години. Джейкъб, един от многобройните холандски преселници в Лондон, бе майстор шапкар, който отлично съзнаваше, че градските занаятчийски гилдии не биха приели в изисканите си братства такива като него и земляците му. Ако искаше да припечелва, той трябваше да се установи извън града, а Саутуорк бе най-добрият възможен избор. Упоритото му трудолюбие и готовността му да се приспособява му помогнаха да се позамогне в професията. И когато след близо петнадесет години щастлив брачен живот почина, Джейкъб остави на вдовицата си приличен дом, процъфтяваща търговия и скромно благополучие.
Други жени биха заминали нанякъде или биха се омъжили повторно, но Ан Хендрик се чувстваше привързана към къщата и нейната атмосфера. Тъй като нямаше деца и се чувстваше самотна, Ан реши да пусне наематели. Много скоро човекът, когото прибра, престана да бъде само наемател.
— Ти ли си, Ник? — извика тя.
— Аз съм.
— Закъсняваш.
— Не биваше да ме чакаш.
— Безпокоях се за тебе…
Ан дотича, докато той затваряше вратата. Щом го зърна на светлината на свещта, красивите черти на лицето й се изкривиха от ужас.
— Ранен ли си?! — втурна се тя към него.
— Не съм, Ан.
— Имаш кръв! Целите ти ръце са в кръв! Виж си дрехите!
— Не е от мене — каза меко той.
— Неприятности ли имаше, Ник? Той кимна.
— Уил Фаулър.
— Какво стана? Разкажи!
Отидоха в неговата стая. Ан му донесе кана с вода, за да почисти кръвта, а Никълъс Брейсуел й разказа какво бе станало в „Надежда и котва“. Все още не беше на себе си. Ан също се разтревожи. Виждала бе Уил Фаулър само няколко пъти, но знаеше колко е весел, жизнерадостен и разговорлив, човек с неизчерпаеми запаси от весели историйки от света на театъра. Беше невероятно такъв шумен човек да изчезне така изведнъж, с подобен ужасен край.
— Имаш ли представа кой беше онзи? — попита тя.
— Нямам понятие — каза Никълъс мрачно. — Но ще го намеря някой ден.
— А този мастър Ръф? Той какво?
— И той беше сломен като мене, Ан. Помогнах му да си потърси друга стая за тази нощ. Не можеше да понесе мисълта да остане в къщата, в която бе убит Уил.
— Можеше да го доведеш — предложи тя. Никълъс я погледна и го заля вълна от симпатия.
Закръгленото й лице, винаги толкова мило и весело, сега бе сгърчено от ужас и състрадание. Такава беше Ан — винаги готова да помогне с нещо. Това беше черта, която и двамата притежаваха, може би това бе една от причините за близостта, създала се помежду им.
— Благодаря ти, Ан.
— Можехме да му предложим нещо по-добро от стая в някаква евтина страноприемница. Как не се сети да го доведеш!
— Нямаше да дойде. Семюъл Ръф е много горд и независим човек. Приятелството му с Уил е отколешно и двамата бяха страшно привързани един към друг. Семюъл сигурно ще иска да остане сам с мислите и със скръбта си, почувствах го.
Докато той си бършеше ръцете, Ан изхвърли нечистата вода. Никълъс бе изтощен. Полунощ отдавна минаваше, а събитията в „Надежда и котва“ го бяха съсипали. Бяха изпратили веднага за полиция и сега вече всичко бе в ръцете на магистратурата. Дойдоха и отнесоха трупа. До сутринта Никълъс надали би могъл да предприеме нещо. Но мислите му продължаваха да се блъскат и да не му дават мира.
Ан Хендрик се върна. Бе едра, красива жена, с пъргави и леки движения. Имаше чудесен глас.
— Трябва да поспиш, Ник. Ще се оправиш ли?
— Мисля, че да.
— Ако ти потрябва нещо, само повикай.
— Зная.
Тя го погледна с обич и изведнъж й се прииска да го притисне силно към гърдите си. Но само го погали нежно по косата.
— Жал ми е за Уил Фаулър — прошепна тя. — Но като си помисля, можеше и тебе да убият. Това щеше да съкруши сърцето ми.
Тя го целуна по челото и излезе.
Това беше типично за Лорънс Файърторн — той винаги приемаше всяка беда като лична обида. Без сянка от скрупули превърна и сега смъртта на един от служителите си в директно накърняване на собствената му репутация. Следобед на следващия ден Уил Фаулър трябваше да играе в последното представление в „Главата на кралицата“, в най-голямата от второстепенните роли. Тъй като останалите актьори вече бяха поели всички двойни роли, нямаше с кого да го замести. Можеше да се осуети цялото представление! Файърторн беше направо бесен.
— Безобразие! — ревеше той. — Пълен провал!