Ласи
- Автор: Найт Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ласи». Краткое содержание книги:
Ерик Найт (1897–1943) е роден в Йоркшир, Англия. На 15 години емигрира в Америка. Участва и в двете световни войни. Работи като журналист. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Ласи“, публикувана през 1940 г. в САЩ.
По-рано родителите му се гордееха с апетита му. Смееха се и твърдяха, че момчето им яде като слон — и винаги му слагаха допълнително. Този път обаче майка му не се засмя, даже не му отговори. Остана за миг неподвижна, после захвърли пазарската си чанта и се скри в спалнята, без да каже нито дума. Баща му дълго стоя загледан в стълбите, после скочи и без да даде някакво обяснение, грабна шапката си, изскочи навън и шумно затръшна вратата.
Имаше и други неща, които не бяха както по-рано. Често, когато се връщаше у дома, Джо забелязваше, че майка му и баща му се гледат сърдито. Щом влезеше, те преставаха да говорят, но по лицата им личеше, че пак са се карали.
Веднъж се събуди късно през нощта и ги чу да говорят в кухнята. Това не беше обичайното тихо мърморене, което познаваше от миналите дни, този път си разменяха остри думи, зли и гневни, а когато Джо седна в леглото, чу сърдития глас на баща си:
— Казвам ти, обиколих навсякъде и дори на двайсет мили оттук няма никаква възможност…
Много неща не бяха както по-рано. Да, накрая Джо почна да мисли, че нищо, ама нищичко не е както преди. И колкото и да размишляваше, стигаше все до едно и също: Ласи.
Когато Ласи беше при тях, домът им беше уютен, топъл, красив и дружелюбен. Сега, когато я нямаше, всичко се беше объркало. Отговорът изглеждаше прост: ако Ласи се върнеше при тях, животът щеше да бъде същият както по-рано.
Джо размишляваше усилено. Майка му го убеждаваше да забрави Ласи, но това беше невъзможно. Можеше само да се преструва, че я е забравил, можеше да престане да говори за нея. Но дълбоко в него Ласи продължаваше да живее.
Той поддържаше упорито спомена за нея. Седеше на чина си в училище и мечтаеше за своето коли. Може би, казваше си той, може би един ден мечтата ще стане действителност: той ще излезе от училище, а тя ще го чака пред портата. Представяше си я толкова отчетливо, сякаш беше до него. Виждаше златно кафявата козина да блести на слънцето, виждаше умните й очи, наострените уши, вдигнати и издадени напред, за да уловят всеки звук. Защото слухът на кучето е по-развит от зрението му и пръв му подсказва, че господарят му е наблизо. Ласи щеше да размаха опашка, за да го поздрави и да отвори муцуната си за щастливата „усмивка“ на колитата.
После щяха да тръгнат към къщи, да тичат по главната улица, весели и щастливи както по-рано.
Така си мечтаеше Джо. Макар че вече не можеше да говори за кучето си, той не преставаше да мисли за него и да се надява, че някой ден отново ще бъдат заедно.
Ранният северно английски здрач вече се спускаше над хълмовете, когато Джо се върна вкъщи. Когато влезе, майка му и баща му вдигнаха глави.
— Защо се прибираш толкова късно? — попита майката с рязък глас. Джо разбра, че родителите му пак са се карали. Това се случваше все по-често в последно време.
— Трябваше да остана след часовете — отговори Джо.
— Какво си направил, та те оставиха наказан?
— Учителят ми нареди да седна, а аз не го чух.
Майка му се подпря на масата.
— А защо беше станал?
— Погледнах през прозореца.
— Погледнал си през прозореца? Защо е трябвало да гледаш през прозореца?
Джо не отговори. Как да им обясни? По-добре да не казва нищо.
— Не чу ли какво те попита майка ти?
Баща му беше ядосан.
— Добре, тогава отговори: защо по време на урока си станал да погледнеш през прозореца?
— Просто трябваше!
— Това не е отговор. Какво означава: просто трябваше?
Положението беше безнадеждно — баща му, който обичайно показваше разбиране, сега беше по-сърдит от майка му. Джо не можа да удържи думите, които се изплъзнаха от устата му.
— Наистина трябваше да го направя. Беше почти четири часът — времето, когато тя идваше да ме вземе. Чух кучешки лай. Толкова ми заприлича на нея, та си помислих, че е тя. Наистина повярвах, че е дошла. Не знам точно как стана, дори не помислих какво правя, мамо. Наистина. Изправих се и погледнах през прозореца, за да видя тя ли е, или не, и не чух как господин Тимс ми заповяда да си седна. Мислех, че е Ласи, но не беше тя.
Майката на Джо не можа да удържи гнева си.
— Ласи, Ласи, Ласи! — повиши глас тя. — Не желая да чувам повече името й! Никога ли няма да има спокойствие в тази къща?
Даже майка му не го разбираше!
Това беше най-страшното от всичко. Защо поне майка му не разбра?
Изведнъж му дойде много. Усети как кръвта запулсира в слепоочията му. Обърна се и хукна към вратата. Прекоси с два скока градината и се скри в настъпващата нощ. Не спря да тича, докато не стигна блатото.
Не, нещата нямаше да се променят. Никога.