Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
Гребер си проправи път между тухлите и се промъкна покрай срутената част на избата. От време на време прилепваше ухо до стената и ръцете му опипваха напуканата повърхност. Той се вслушваше напрегнато, за да долови в големия шум викове или охкания, като едновременно търсеше някакъв отвор към вътрешността на избата. Така беше по-добре, отколкото да разчиства безцелно. При затрупания времето играе съдбоносна роля.
Внезапно напипа една ръка, която помръдваше.
— Тук има някого — извика той.
Гребер започна да рови и да търси главата. Не успя да я намери и затова разтърси ръката, която продължаваше да се движи.
— Къде си? Кажи нещо! Обади се, къде си! — извика той.
— Тук — прошепна затрупаният съвсем близо до ухото му в една пауза между експлозии. — Не дърпай! Целият съм затрупан.
Ръката отново помръдна. Гребер разчисти тухлите наоколо. Намери лицето. Напипа устата.
— На помощ! — извика той. — Тук има човек. Имаше място само за няколко души. Гребер чу гласа на Щайнбренер.
— Мини оттатък! Пази му лицето. Ние ще разравяме от тук.
Гребер се отдръпна. Останалите работеха бързо в тъмнината.
— Кой е? — запита Зауер.
— Не зная. Гребер се наведе.
— Кой си?
Затрупаният каза нещо, Гребер не го разбра. До него работеха другите. Те къртеха и разчистваха блоковете.
— Жив ли е още? — запита Щайнбренер.
Гребер опипа с ръка лицето му. Беше неподвижно.
— Не зная — каза той. — Преди няколко минути живееше още.
Трясъкът започна отново. Гребер се наведе до самото лице на затрупания.
— Ей сега ще те изровим — извика той. — Чуваш ли ме?
Стори му се, че почувствува слаб дъх на бузата си, но може би се лъжеше. Над него Щайнбренер, Зауер и Шнайдер продължаваха да работят, като се задавяха от гъстия прах.
— Не отговаря вече.
— Не можем да продължим.
Зауер удари с лопатата си, чу се ясен звън.
— Това са железни подпори и каменните блокове са твърде големи. Трябва ни светлина и инструменти.
— Никаква светлина — извика Мюке. — Който светне, ще бъде разстрелян.
Те самите знаеха, че да се свети при въздушно нападение, беше равно на самоубийство.
— Говедо с говедо! — изруга Шнайдер. — Мисли се за много умен.
— Не може по-нататък. Трябва да чакаме, докато се зазори.
— Да.
Гребер седна до стената. Той се взря в небето, което изсипваше над земята смъртоносен порой. Нищо не можеше да разпознае. Чувствуваше около себе си само невидимата покосяваща смърт. Нямаше нищо необикновено в това. Неведнъж той бе чакал така, а било е и по-лошо.
Той внимателно погали непознатия образ. По него нямаше вече мазилка и прах. Напипа устните. После зъбите. Почувствува как те едва-едва му стиснаха пръстите. След това малко по-силно, и се отпуснаха.
— Жив е още — каза той.
— Кажи му, че двама от нас са отишли за инструменти.
Гребер опипа още веднъж устните. Не се мърдаха вече. Той потърси отново ръката и я стисна. Но и тя бе безжизнена. Гребер продължи да я държи; това беше всичко, което можеше да направи. Така той седя и чака, докато премине нападението.
С помощта на инструментите затрупаният беше изровен. Ламерс, дребен човек, който носеше очила. Намериха и очилата. Бяха отхвръкнали на един метър от него и не се бяха счупили. Но Ламерс беше мъртъв.
Гребер и Шнайдер продължиха нощния обход. Наситеният с прах въздух имаше специфичната миризма след бомбардировка. Едната стена на черквата беше срутена. А също и къщата на ротния командир. Гребер се запита дали Рае е убит. Но тогава забеляза в полумрака зад къщата слабата му изтощена фигура: той наблюдаваше разчистването около черквата. Една част от ранените бяха затрупани, другите — изнесени навън. Лежаха на одеяла и платнища, постлани на земята. Очите им бяха устремени към небето. Не за помощ. Те се страхуваха от него. Гребер мина край изровените от бомби дупки. Те воняха и изглеждаха толкова черни в снега, като че бяха бездънни. Мъглата лазеше по тях. На хълма, където бяха гробовете, имаше и един по-малък ров.
— Можем да го използуваме за гроб — каза Шнайдер. — Имаме достатъчно убити, за да го запълним. Гребер поклати глава.
— Откъде ще вземем толкова пръст? — Ще изкопаем от краищата.
— Безполезно. Пак ще хлътне. По-лесно е да се копаят пресни гробове.
Шнайдер почеса червеникавата си брада.
— Непременно ли трябва гробовете да са издадени над земята?
— Вероятно не. Обаче така сме свикнали.
Те продължиха обхода. Гребер забеляза, че кръстът на Райке липсваше. Експлозиите го бяха захвърлили някъде в тъмнината.