Диамантът, голям колкото „Риц“
- Автор: Фицджералд Ф. Скот
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантът, голям колкото „Риц“». Краткое содержание книги:
Минута по-късно те излязоха на осветената от звездите тераса. Над главите им кръжаха упорито около дузина тъмнокрили корпуса, като ту се скриваха, ту отново се показваха иззад разпокъсаните облаци, затулващи бледата луна. Тук-там в долината припламваше силен блясък, последван от оглушителен взрив. Кисмин пляскаше с ръце от удоволствие, което не след дълго премина в страх, тъй като аеропланите, по някакъв предварително определен сигнал, започнаха да сипят бомби и цялата долина заехтя от гърмежи и засия от огнен блясък.
Скоро нападателите съсредоточиха атаките си върху местата, където бяха разположени зенитните оръдия, и едно от тях почти веднага бе превърнато в огромен въглен и продължи да тлее сред лехите от розови храсти.
— Кисмин, ти сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че това нападение дойде тъкмо когато се готвеха да ме убият — рече Джон. — Ако не бях дочул изстрела на стражата при скалистия проход, сега щях да бъда мъртъв.
— Не те чувам! — извика Кисмин, изцяло погълната от сцената, която се разиграваше пред нея. — Говори по-високо!
— Казах само — на свой ред извика Джон, — че трябва да се махаме оттук, преди да са започнали да бомбардират замъка.
Изведнъж галерията при негърските помещения се разполови, изпод колонадата изригна гейзер от пламъци и големи, ръбести отломки от мрамор се разхвърчаха чак до брега на езерото.
— Ето как се погубват на вятъра роби, които струват петдесет хиляди долара, в предвоенен курс, разбира се — възкликна Кисмин. — Малцина са американците, които ценят имуществото.
Джон отново взе да я увещава да тръгнат. Прицелът на аеропланите с всяка изминала минута ставаше все по-точен и само две от противосамолетните оръдия продължаваха да се обаждат. Очевидно бе, че гарнизонът, подложен на този непрекъснат огън, няма да удържи оща дълго.
— Хайде! — извика Джон, като дръпна Кисмин за ръката. — Време е вече да бягаме. Не разбираш ли, че ако те намерят, тези авиатори ще те убият, без да се подвоумят?
Кисмин се съгласи неохотно.
— Трябва да събудим Жасмин! — обади се тя, докато бързаха към асансьора. После добави с някакъв детински възторг: — И ще бъдем бедни, нали? Като хората в романите. И аз ще бъда сираче и ще бъда напълно свободна. Свободна и бедна! Колко забавно! — Тя се спря и въодушевено поднесе към него устните си за целувка.
— Невъзможно е да бъдеш и двете едновременно — забеляза замислено Джон. — Хората отдавна са открили това. Ако трябва да избирам, аз бих предпочел да бъда свободен. За всеки случай добре ще е да прехвърлиш в джобовете си съдържанието на кутията си с бижута.
Десет минути по-късно двете момичета се срещнаха с Джон в тъмния коридор и тримата слязоха на първия етаж на замъка. Като минаха за последен път през разкошно наредените салони, те се спряха за миг на терасата, за да погледнат горящите негърски жилища и димящите останки на два аероплана, паднали от другата страна на езерото. Едно-единствено оръдие упорито продължаваше да стреля, а нападателите явно се страхуваха да се спуснат по-ниско, но сипеха своите оглушителни фойерверки наоколо му с надеждата някой от тях да улучи целта и да унищожи негърската му прислуга.
Бегълците се спуснаха по мраморното стълбище, завиха наляво и започнаха да се изкачват по една тясна пътека, която се виеше около диамантената планина. Кисмин знаеше едно гъсто залесено място, някъде по средата на пътя към върха, където можеха да се скрият, да наблюдават оттам бурната нощ в долината и накрая, когато стане наложително, да се измъкнат по едва тайна пътека, проправена през каменистото дере.
X
Часът беше три след полунощ, когато стигнаха до определеното място. Кротката и флегматична Жасмин веднага заспа, облегната на дънера на едно огромно дърво, а Джон и Кисмин седяха прегърнати и наблюдаваха отчаяните приливи и отливи на решителната битка сред останките на онова, което същата сутрин бе представлявало цветуща градина. Малко след четири часа последното оцеляло до момента оръдие изтрещя и излезе от строя, като изпусна един огромен език от червен дим. Макар че луната беше залязла, те видяха как аеропланите започнаха да кръжат по-близо до земята. Когато нападателите се убедяха, че обсадените не разполагат повече със защитни средства, те щяха да се приземят и жестокото и пищно царуване на Уошингтънови щеше да приключи.
След спирането на стрелбата долината утихна. Овъглените останки на двата аероплана блестяха като очите на някакъв огромен звяр, залегнал в тревата. Замъкът се издигаше, тъмен и смълчан, също тъй красив в мрака, както и на слънчевата светлина, а неумолимият грохот на Немезида на приливи и отливи огласяше въздуха. Тогава Джон забеляза, че и Кисмин бе заспала дълбоко като сестра си.