Прерията

Едни слязоха от конете, други запрепускаха насам-натам, като че изучаваха с голям интерес местността. За щастие на скритите, тревата, в която бяха намерили убежище, не само ги правеше незабележими за очите на индианците, но и беше препятствие за необучените и диви като самите ездачи коне, които в безразборния си бесен галоп можеха да ги стъпчат.

Най-после един снажен, мрачен индианец, който, ако се съди по важния му вид, изглежда, беше техният водач, събра около себе си главатарите и те, без да слизат от конете си, започнаха да се съвещават. Тази група бе спряла до самия край на тревния гъсталак, в който бяха скрити траперът и приятелите му. Индианците имаха много свиреп вид и отрядът ставаше все по-заплашителен, колкото повече се умножаваше с присъединяването на нови и нови ездачи, един от друг по-страшни и по-непривлекателни. Момъкът вдигна очи и следвайки естествения си инстинкт, измъкна пушката изпод тялото си и почна да я зарежда. Момичето до него зарови лицето си в тревата — подтиквана от чувство, може би също тъй естествено за пола и привичките й — предоставяйки му да действа така, както подсказваше горещата му кръв; но старият и благоразумен съветник прошепна строго в ухото му:

— Щракането на спусъка е тъй добре познато на тези негодници, както звукът на тръбата — на войника! Скрий си оръжието, скрий си оръжието! Докосне ли лунен лъч цевта, тия дяволи веднага ще я забележат, защото очите им са по-остри от очите на най-свирепата змия! Помръднеш ли малко, ще ни запратят някоя стрела.

Пчеларят се подчини за момента — не мърдаше и мълчеше. Но светлината, макар и слаба, позволи на трапера да се убеди — по смръщеното чело и заплашителния поглед на младия човек — че дори и да открият убежището им, победата на индианците няма да бъде безкръвна. Като видя, че младежът няма да го послуша, траперът взе съответните мерки и зачака по-нататъшния развой на събитията с присъщото си спокойствие и търпение.