Quo vadis

Като каза това, той сложи ръка на главата й, но макар че се стараеше да запази спокойствие, все пак, когато Лигия обърна към него плувналите си в сълзи очи, а след това хвана ръката му и започна да я притиска до устните си, в гласа му затрепера дълбока, бащинска скръб.

— Прощавай, наша радост и светлина на очите ни! — каза той.

И бързо излезе към атриума, за да не остави да го завладее недостойно за римлянина и вожда вълнение.

В това време Помпония отведе Лигия в кубикулума и започна да я успокоява, да я утешава, да й вдъхва надежда и да й говори слова, които звучаха странно в този дом, където в съседната стая още стоеше ларариумът и огнището, на което Авъл Плавций, верен на древния обичай, принасяше жертви на домашните богове. Ето часът на изпитанието бе дошъл. Някога Виргиний е пронизал гърдите на собствената си дъщеря, за да я отърве от ръцете на Апий; а още по-отдавна Лукреция доброволно е заплатила с живота си позора.8 Домът на цезаря е вертеп на позора, на злото и на престъплението. „Но ние, Лигия, знаем защо нямаме право да посегнем на себе си…“ Този закон, по който живеят те двете, е различен, по-велик, по-свят; обаче той им позволява да се бранят от злото и позора, а ако се наложи, да заплатят и с мъчения, и с живота си дори. Който излиза чист от свърталището на покварата, толкова по-голяма е неговата заслуга. И земята е такъв вертеп, но за щастие животът е един миг, а се възкръсва само от гроба, отвъд който не владее вече Нерон, а милосърдието — и вместо болка има радост, а вместо сълзи — веселие. После почна да говори за себе си. Да! Спокойна е, но и в нейните гърди има болезнени рани. Ето, от очите на нейния Авъл все още не е паднала пелената, още не се е излял върху него ручеят на светлината. А тя не е свободна да възпитава и сина си в името на правдата. И като си помисли, че така може да бъде до края на живота й и че може да настъпи час на разлъка с тях, много по-голяма и по-страшна, отколкото тази временна разлъка, поради която те сега страдат — просто не може да си представи как би могла да бъде щастлива без тях, дори и там, на небето. И много нощи вече тя е прекарала в плач и в молитви за милост и прошка. Но болката си тя отдава като жертва богу — и чака, и се уповава. А сега, когато я сполита нов удар, когато заповедта на жестокия мъчител й отнема това скъпо същество — което Авъл нарече светлина на очите им, тя все пак се надява, защото вярва, че има сила, по-голяма от Нероновата, и милосърдие, по-силно от неговата злоба.