Парень из преисподней
- Автор: Стругацкие Аркадий и Борис
- Язык: болгарский
- Год: АСТ
- ISBN: 978-5-17-101127-7
- Переводчик: Соня Бояджиева
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Парень из преисподней». Краткое содержание книги:
И така, стараейки се да не се движи, Галя седеше в тъмното и ту лелееше планове за отмъщение, един от друг по-ужасни, ту упрекваше приятелите си в мудност и нерешителност, когато изведнъж някъде отблизо й се счу жаловито стенание. Тя се вслуша. Да, нямаше никакво съмнение, че зад ребрения щит се долавяха някакви звуци, които напомняха, но не бяха въздишка, нито стенание. Галя скочи и като разпери ръце, за да запази равновесие, се затича натам. Въпреки това падна няколко пъти, дори веднъж се преметна, но накрая стигна до щита и прилепи ухо до хладната повърхност. Чу се протяжна, горестна въздишка.
— Кой е там? — несмело попита тя.
Настъпи тишина, после някой прошепна с пресипнал глас:
— Не смея да отговарям. Кой пита?
— Галя.
— За първи път чувам.
— Галя. Така се казвам. Аз съм пленница.
— Теб монтираха ли те вече?
Галя не можа веднага да отговори на този странен въпрос.
— Според мен, не… Не зная… Седя в карцера. Този път се учуди непознатият събеседник.
— Как така в карцера? Защо в карцера? Скрила ли си се от някого? Избягала ли си?
— Напротив, затвориха ме…
— Чакай, ама ти от коя планета си?
— От Земята.
— От Земята? Ти си от Земята? О, слушай, непременно трябва да те видя! Ела тук!
— Къде?
— Тук, в щурманската рубка, разбира се…
— Тя къде е? Освен това, аз съм заключена…
— Щети отключа… Не се страхувай, сега никой няма да те потърси.
Ребреният щит бавно се отвори и Галя с огромно облекчение напусна клатещия се затвор.
Щурманската кабина се оказа ниско, кръгло като барабан помещение. Край стената от специални гнезда стърчаха високи колкото човешки ръст цилиндрични баки така, че образуваха кръг, който напомняше заредена картечна лента. От тавана висеше грамадна черна кутия, която посредством огъващи се ръбести маркучи се свързваше с всяка бака, под кутията беше разположен малък пулт с две черни и едно червено копче, а от един процеп в страничната му стена се подаваше парче перфолента.
Галя беше поразена от невъобразимата и отвратителна мръсотия, която цареше навсякъде. Подът беше засипан с някакви гниещи отпадъци и прогизнали цигарени угарки. Целият пулт беше лепкав и мъхест от залепналата прах. Прашасали парцали, пропити с мазнини, висяха от процепа за перфолентата. Баките край стените бяха покрити със занемарени бели капаци, а гнездата, които ги държаха, лъщяха от влажна ръжда. Гнусни, белезникави, ледени висулки бяха провиснапи от маркучите и краищата на кутията. По тавана също имаше мазни, не по-малко гнусни петна. И тук миришеше много лошо — на мърша, прокиш, мръсотия.
— Значи, ето какви сте вие, жителите на тайнствената Земя — разнесе се дрезгав шепот. — Смешни… През целия си живот не съм виждал толкова смешни същества! И у такива като вас има петнадесет милиарда клетки! Какво пък, толкова по-зле за вас. Сега е ваш ред да захранвате конвейерите на Магьосника Крег, и може би чак сега обитателите на другите светове ще си отдъхнат по-свободно…
Галя се завъртя на пета.
— Но къде си ти? — попита тя объркано.
— Тук.
— Къде?
— В машината, естествено. Къде другаде… Ама престани да се въртиш, Галя от Земята, все едно, няма да ме видиш! Всъщност, мен въобще ме няма…
— Нищо не разбирам. Кой си ти?
— Някога бях щастливият Мхтанд от планетата Оаба, а понастоящем съм жалък възел номер шестнадесети в бордовата щурманска машина на пиратския крайцер „Черната Пирайя“. Сега разбрали?
— Не. Защо си възел?
— Защото аз и още хиляда и петстотин хиляди мои сънародници от Брега на дъгата бяхме пленени и хвърлени в лапите на Магьосника Крег… И ние никога повече няма да видим изумруденото небе на Оаба с нейните дванадесет сини луни, прекрасните й планини, покрити с вечни оранжеви снегове… Какво е небето у вас, на Земята?
— Синьо…
— Хм… ами да, разбира се. А луната?
— Имаме една луна и тя е златна… Ама чакай, не забравяй, че отскоро съм тук и още нищо не знам. Съвсем нищо, разбираш ли? Моля те, обясни ми какво става тук.
Мхтанд тежко въздъхна:
— Защо ти е да научаваш? Все едно, не можеш да избягаш от съдбата…
— Ние на Земята сме свикнали сами да определяме съдбата си… Разказвай!
— Ти си пленница и то не на Земята, Галя.
— Ние определяме съдбата си навсякъде! Разказвай! Мхтанд помълча малко, после каза:
— Е добре. Това е дълга и тъжна история, но ние имаме време…