Войната на старците [Old Man's War - bg]

Когато се върнах, Лион още спеше. Сложих си горнището и добавих чорапи и обувки, за да е пълен екипът — бях готов за тичане или каквото ми предстоеше. Но първо смятах да закуся. На излизане побутнах Лион — може да беше досадник, но и досадниците ядат. Попитах го няма ли да закусва.

— К’во? — изсумтя сънено той. — Не. Остави ме на мира.

— Сигурен ли си? Помниш какво казаха за закуската. Тя е най-важното ядене за деня. Ставай. Нужна ти е енергия.

Лион изръмжа гневно:

— Майка ми почина преди трийсет години и доколкото ми е известно, не се е преродила в твоето тяло. Тъй че върви по дяволите и ме остави да спя.

Колко мило!

— Твоя воля — рекох. — Ще се върна след закуска.

Лион изсумтя и се обърна на другата страна. Излязох.

Закуската беше наистина чудесна — казва ви го човек, чиято жена умееше да готви така, че сигурно би върнала Ганди от средата на историческия му поход. Изядох две гофрети с крем: имаха невероятен златист цвят и бяха полети с кленов сироп, а пълнежът им направо се топеше в устата. Прибавих към това пържени яйца с хрупкав бекон и ги полях обилно с портокалов сок и чаша невероятно ароматно кафе.

Помислих си, че съм умрял и съм в рая. Което не беше далеч от истината, след като на Земята вече бях официално обявен за покойник.

— Олеле, майчице! — възкликна човекът, до когото седях. — Вижте само колко мазнина има в тази чиния. Направо си плаче за инфаркт. Аз съм доктор, между другото.

— Личи си — казах. — Гледам, че сте си взели омлет с четири яйца. С бекон и сирене чедър в добавка.

— „Правете, каквото ви казвам, не каквото правя аз“ — изрецитира той. — Моето кредо като практикуващ лекар. — Ако повечето ми пациенти ме бяха слушали, вместо да следват личния ми пример, сега нямаше да са в гробищата. Ето един урок за всинца ни. Казвам се Томас Джейн, ако ви интересува.

— Джон Пери. — Подадох му ръка.

— Приятно ми е да се запознаем. Макар че съм малко обезпокоен — ако изядете всичко, което виждам в чинията ви, до един час ще получите сърдечен удар.

— Не го слушайте, Джон — намеси се една жена, в чиято чиния се виждаха остатъците от поне няколко палачинки и наденички. — Дърдори така, за да ви накара да му дадете храната си, защото го мързи пак да се реди на опашката. Вече ми измъкна половин наденичка.

— Макар и вярно, обвинението е неуместно — отвърна нацупено Томас. — Но ще призная, че бях хвърлил око на неговите гофретки. Виноват. Готов съм да ги излапам просто защото като пожертвам своите артерии, ще му удължа живота. Смятайте го за кулинарен еквивалент на подвига да затиснеш с тяло граната, за да спасиш боен другар.

— Не съм чувала гранатите да се поливат със сироп — засмя се тя.

— А би трябвало — контрира Томас. — Тогава щяхме да сме свидетели на много повече самоотвержени постъпки.