Жертвата

— Не, не.

— Сещате ли се за нещо, което може да предизвика такава реакция?

— Не, нищо. Чакайте, вчера й правиха ваксина.

— Каква ваксина?

— Не знам, каквато се полага за възрастта й.

— Не знаете каква ваксина са й правили, така ли? — Той стоеше с разтворен бележник и с вдигната над листа химикалка.

— Не, за Бога — ядосано отвърнах аз. — Не знам каква ваксина са й правили. Всеки път щом я заведа там, й правят различна ваксина. Вие сте лекарят, по дяволите…

— Успокойте се, господин Форман — рече той. — Разбирам, че сте изнервен. Само ми кажете името на педиатъра и аз ще му се обадя.

Кимнах. Избърсах с длан челото си. Потях се. Казах му името на педиатъра и стажантът го записа. Опитах се да се успокоя. Опитах се да подредя мислите си.

И през цялото време дъщеричката ми не преставаше да пищи.

След половин час изпадна в гърч.

Започна, докато над нея се надвесваше един от облечените в бели престилки консултанти. Телцето й се изви. Тя издаде задавен звук, като че ли се мъчеше да повърне. Крачетата й конвулсивно подритнаха. От гърлото й се чу хриптене. Очите й се подбелиха.

Не помня какво съм казал и направил, но един як санитар с ръст на бейзболист влезе, избута ме в ъгъла и ме хвана през раменете. В това време шестима души се бяха струпали около дъщеря ми и една сестра с тениска на Барт Симпсън забиваше игла в челото й. Развиках се и се опитах да се съпротивлявам. Санитарят крещеше нещо. Трябваше ми известно време, за да разбера какво се опитва да ми обясни. Сестрата просто поставяла интравенозна система на Аманда, защото бебето било дехидратирано, поради което изпаднало в гърч. Чух ги да говорят за електролити, магнезий, калий.

Така или иначе, след няколко секунди конвулсиите престанаха. Но тя продължи да пищи.

Обадих се на Джулия. Беше будна.

— Как е тя?

— Все същото.

— Още ли плаче? Това тя ли е?

— Да. — Не можеше да не чува писъците на Аманда.

— Господи! — изпъшка жена ми. — Какво й е?

— Още не знаят.

— Бедното бебенце.

— Преглеждаха я поне сто лекари.

— Мога ли да направя нещо?

— Едва ли.

— Дръж ме в течение.

— Добре.

— Не спя.

— Добре.

Малко преди разсъмване събралите се консултанти заявиха, че дъщеря ми имала или задръстване на червата, или мозъчен тумор, само че не можели да установят точно какво, затова поискаха изследване с магнитен резонанс. Небето започваше да изсветлява, когато най-после я закараха с количка в залата със скенера. Големият бял апарат бе в средата на помещението. Сестрата ми каза, че бебето ще е по-спокойно, ако съм близо до него, и извади иглата от челцето му, защото по време на изследването не можело да има метални предмети. От раната бликна струйка кръв, която потече в окото на Аманда. Сестрата я избърса.

Пристегнаха дъщеря ми върху бялата плоскост, която се плъзна във вътрешността на машината. Аманда ужасено зяпаше апарата и продължаваше да пищи. Сестрата ми каза да изчакам в съседната стая при оператора. Озовах се в помещение със стъклен прозорец, който гледаше към апарата за магнитен резонанс.