Лилия в нощта
- Автор: Бъзби Шърли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Снежина Събева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лилия в нощта». Краткое содержание книги:
— Можеш още сега да тръгнеш за Накодочес. Нолън има приятели в околността. Ще се срещнем там и ще продължим заедно.
Брет кимна.
На следващата сутрин главата му бучеше от изпитото бренди, ала се чувстваше по-жив от месеци насам. Вероятно защото се реших да замина за Накодочес, казваше си той, в края на краищата обичам много Алехандро. Стараеше се да прогони надалеч мисълта за доведената си братовчедка.
През следващите дни стана все по-нетърпелив. Искаше му се колкото се може по-скоро да потегли към ранчото на дел Торес.
Ала лошото време забави тръгването и Брет имаше много време за размисъл. За първи път сериозно се запита как ще протече по-нататък животът му. Знаеше, че не може вечно да продължава така — да играе карти, да ходи по жени и да живее ден за ден. Може би най-добре да остане в Ривървю и да се подготвя за деня, когато ранчото щеше да му принадлежи. Но след известен размисъл установи, че никога не би живял щастливо в Ривървю — животът тук не му предлагаше никакво предизвикателство. Взе твърдо решение и една вечер отиде при баща си. След кратко въведение без заобикалки заяви:
— Татко, преди да замина за Накодочес, искам да отстъпя официално правата си върху Ривървю. Нека Гордън наследи ранчото. Неговият дом е тук, а аз имам достатъчно състояние, за да започна нещо друго.
Хю се смая, но след известно време се остави да бъде убеден и уважи желанието на сина си. Брет запази за себе си само малката къща с имота около нея.
Два дни, след като бяха подписани всички документи, времето се подобри и Брет и Оли потеглиха в посока към река Сабин и Накодочес. Трудно беше да се пътува по това време на годината. Реките преливаха от топящия се сняг, почвата беше мочурлива. Навсякъде дебнеха опасности, но Брет се наслаждаваше на лова и вечерите край лагерния огън. С Оли беше тъкмо обратното: Той беше като у дома си в градските бърлоги на порока, но съвсем не беше създаден за живот под открито небе.
Брет беше въодушевен от дивата, необлагородена природа, спеше с удоволствие на твърдата земя и приемаше с възторг всяко ново предизвикателство.
Областта по течението на Сабин беше известна с десперадосите, които дебнеха непредпазливите пътници. На два пъти ги спираха, но при вида на широките рамене, леденостудените зелени очи и пистолетите, които Брет светкавично измъкваше от кобурите, разбойниците предпочитаха да отстъпят.
По ирония на съдбата, в последния ден от пътуването самият Брет приличаше на разбойник: небръснат, с мръсни и измачкани прости дрехи. Никой не можеше да предположи, че зад тази фасада се крие дръзкият светски лъв, който беше влизал и излизал в най-изисканите европейски салони.
Затова не беше особено чудно, че когато го видя за първи път, Сабрина повярва, че е попаднала в ръцете на някой десперадо.
ГЛАВА ПЕТА
Сабрина не знаеше нищо за поканата на баща си. Месеците след седемнадесетия й рожден ден минаваха доста скучно. В една слънчева априлска утрин тя проумя, че се е променила и това я прави недоволна и отегчена. Никой друг не беше виновен. В Накодочес всичко вървеше по старому. Само тя имаше чувството, че нещо липсва… В сърцето й се бе пробудил непознат копнеж, който я правеше неспокойна и капризна, а същевременно несигурна и изпълнена с очакване.
Сабрина се взираше с намръщено лице в едно напълно безобидно клонче с розови пъпки. Беше се изтегнала на полянка е пролетна детелина под сенчестите клони на един бук. За млада дама бе облечена скандално: с широка бяла ленена риза и доста протъркани калцонерас. Широкополото сомбреро беше небрежно захвърлено на земята. Краката й бяха обути в ботуши с шпори. Наблизо пасеше младата кобила, получена като подарък от баща й за шестнадесетия рожден ден. Това беше едно от любимите места на Сабрина, само на миля от хасиендата. Тя често идваше тук, за да се наслаждава на тишината и красотата на природата. Беше прекарала в мечти много следобеди. За съжаление това не бяха конкретни желания, само бегли, несвързани представи, които подхранваха още повече неспокойствието й. Днес лежеше и сърдито дъвчеше стръкче детелина. Може би е виновен Карлос, мислеше тя, или татко. С неговите вечни приказки за женитба…
Сабрина нямаше точна представа за мъжа, когото желаеше, но винаги приемаше като неизбежен факта, че ще се омъжи — до нощта на седемнадесетия си рожден ден.
Познаваше синовете на съседните плантатори, танцуваше и вечеряше с тях на приемите, но за своя изненада установи, че между познатите й младежи нямаше дори един, за когото би се омъжила с удоволствие. Дори и за Карлос.