Нощта на снайпера

Най-накрая на петия ден, докато Ръс дъвчеше последния залък от барбекюто си, без да обръща внимание на действителността, че средствата му стават опасно малко, при него дойде барманът.

— Кажи — прошепна мъжът, — знаеше ли, че един човек понякога този ден идва в града?

Ръс преглътна.

— Да, сър. Днес е петък. Той идва, за да закупи припаси в „Саутърн Стейтс“. Може да съм го сбъркал с някого другиго, но бих казал, че току-що видях един пикап да се спуска в тази посока и ако бях на твое място, щях да се преместя там.

— Страхотно! — избъбри Ръс.

— Не си го чул от мен.

— Нито дума.

Ръс затърси слънчевите си очила и хукна навън. „Саутърн Стейтс“? „Саутърн Стейтс“? Да, спомни си Ръс, две преки по-надолу, където се събираха ранчерите преди сутрешната работа и после се връщаха след работа. Там, където можеш да купиш всичко: от чували с жито до струващите половин милион вършачки „Интернешънъл Харвестър“. Ръс беше толкова развълнуван, че леко се замая, но после се взе в ръце и реши, вместо да кара, да иде пешком.

Обърна се и спринтира с летящи крака. Понесе се между хората по тротоара, заобиколи рехава група туристи, мина покрай няколко висящи наоколо тийнейджъри, чувствайки се като пълен идиот. Не, чувствайки се някак си въодушевен и развълнуван. Веднъж в кариерата си в „Оклахома“ трябваше да замества излезлия в отпуска филмов критик и да отиде на онова, на което викаха служебна екскурзия. Закараха го със самолет до Ню Орлеан, където трябваше да седи на маса в банкетната зала на един хотел, а Кевин Костнър и Клинт Ийстуд бяха развеждани из залата — по половин час на маса. Разбира се, това беше наистина смешно положение, но когато за пръв път видя двамата мъже да влизат в залата, той се почувства така, както се чувстваше сега: зашеметен, глупав, неподготвен, неопитен като юноша, напълно недостоен. А те бяха само филмови звезди и излязоха, поне доколкото той можеше да каже от времето, което прекара с тях на големите маси, много свестни момчета и не се правеха на герои.