Да се возиш на вагончето на смъртта
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Всичко е съдбовно #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Да се возиш на вагончето на смъртта». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Весела Прошкова, 2002
Понечих да тръгна обратно към асансьора, в този момент някаква медицинска сестра надникна от стаята, намираща се през две врати… от стаята на майка ми.
— Вие ли сте господин Паркър? — прошепна.
В един кратък миг на умопомрачение ми хрумна да отговоря отрицателно. Сетне кимнах.
— Побързайте преди да е станало прекалено късно.
Именно тези думи очаквах, но когато ги чух, изтръпнах, краката ми се подкосиха.
Тя забеляза състоянието ми и се втурна към мен; лицето й беше изкривено от страх, полата на колосаната й униформа шумолеше. На малката златна табелка, прикрепена към горния й джоб, пишеше „Ан Кориган“.
— Не, не се плашете. Исках да кажа, че й дадох сънотворно и вече се унася. Божичко, каква глупачка съм! Майка ви е добре, господин Паркър. Нали няма да припаднете? — Тя ме хвана под ръка.
— Не — промълвих, макар че всичко пред очите ми кръжеше, а ушите ми бръмчаха. Ни в клин, ни в ръкав си спомних как пътят пред нас, осветяван от сребристата луна, сякаш се придвижваше на подскоци като на кадър от архивен черно-бял филм. „Качихте ли се на Вагончето на смъртта? Возил съм се на него четири пъти.“
Ан Кориган ме въведе в стаята. Както вече споменах, майка ми беше пълна жена, а болничното легло — късо и тясно, въпреки това тя се губеше на него. Прошарената й коса, в която сега имаше много повече сребърни нишки, бе разпиляна на възглавницата. Ръцете й върху завивката приличаха на ръчичките на дете или дори на кукла. Устата й не беше изкривена, както си бях представял, ала лицето й бе восъчножълто. Лежеше със затворени очи, но когато сестрата прошепна името й, тя повдигна клепачи. Имаше тъмносини очи, които й придаваха младежки вид, бистрият й поглед ми подсказа, че инсултът не е засегнал разума й. Усмихна се и се опита да протегне ръце. Едната се вдигна, другата потрепери, после безжизнено падна върху завивката.
— Ал — прошепна мама.
Пристъпих към нея и се разплаках. До стената имаше стол, но аз коленичих на пода и я прегърнах. Беше топла, миришеше на чисто. Целунах я по слепоочието, по страната, по устните. Тя вдигна здравата си ръка, докосна ме под окото.
— Не плачи — прошепна. — Не трябва.
— Дойдох веднага щом научих. Бетси Маккърди ми телефонира.
— Казах й… другата седмица — промълви тя. — Казах й да дойдеш чак другата седмица.
— Да бе! — отвърнах и я прегърнах.
— Колата… поправи ли я?
— Не. Пътувах на автостоп.
— Божичко!
Виждах, че й струва много, за да говори, но не заваляше думите, разумът й не беше засегнат. Знаеше коя е, позна ме, известни й беше къде и защо се намираме. Единственото, което подсказваше, че е прекарала инсулт, беше немощната й лява ръка. Почувствах неописуемо облекчение. Строб ми беше изиграл лоша шега… а може би не е имало никакъв Строб, може би, колкото и банално да ми се струва, всичко наистина е било сън. Сега, когато я държах в прегръдките си и вдъхвах едва доловимия й парфюм, теорията за съня ми изглеждаше много по-правдоподобна.
— Ал, на яката ти има кръв. — За миг тя затвори очи, после пак ме погледна. Предположих, че клепачите й са натежали като моите маратонки преди малко.
— Ударих си главата, мамо, но изобщо не съм се наранил. Не се тревожи.
— Добре. Трябва да… се пазиш. — Отново затвори очи.
— Господин Паркър, да я оставим да поспи — обади се сестрата, която стоеше зад мен. — Днес й се събра твърде много.
— Зная. — Отново я целунах по устните. — Тръгвам си, мамо, но утре пак ще дойда.
— Не… пътувай на стоп… опасно е.
— Няма. Ще помоля госпожа Маккърди да ме докара. А ти гледай да се наспиш.
— Откакто съм тук… все спя — промълви тя. — Бях на работа, тъкмо изваждах чиниите от миялната машина. Изведнъж ме заболя главата. Паднах. Събудих се… тук. — Тя отново отвори очи. — Получила съм удар. Докторът каза… че съм прескочила трапа.
— Разбира се. — Станах, после хванах ръката й. Кожата й беше гладка като коприна, въпреки това ми се стори, че държа ръката на старица.
— Сънувах, че сме в онзи увеселителен парк в Ню Хампшир — промълви тя.
Изтръпнах и се втренчих в нея:
— Така ли?
— Да. С теб чакахме на опашката да се качим на онова, дето… се изкачва нависоко. Помниш ли го?
— Вагончето на смъртта — отвърнах. — Спомням си го, мамо.
— Ти се изплаши, а пък аз се развиках. Скарах ти се.
— Не, мамо…
Тя стисна ръката ми, леко сви устни. Изражението й беше бледо подобие на някогашната нетърпелива гримаса.