Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Мартина не носеше бижута с изключение на сребърния „Ролекс“, макар че това не се дължеше на страх от манхатънските крадци, защото тя можеше да се предпази с такава лекота от тях, че би ги оставила зяпнали от изненада. Нейното тяло беше инструмент на професията, който тя държеше винаги готов чрез тичането, което предпочиташе поради това, че не я свързва с гимнастически салони или необходимост от специално оборудване. Но бягането беше последният инструмент, който Мартина би използвала при нападение, тъй като освен пистолета „Валтер П–38“, който тежеше в чантата й, тя беше обучена на бойна техника, с която не само да обезкуражи, а и да осакати всеки нападател.
Тя беше жена, за която свободата означаваше да продължава да живее така, както винаги досега. С изключение на няколкото месеца в затвора „Брухсал“ в Западна Германия, които не смяташе никога да повтаря. Независимият й външен вид и фигура не се бяха променили много от младежките години, макар да се беше научила, че мъжете лесно се заблуждават от модно облекло или сексуални намеци. Макар лицето й да не бе претърпяло никаква хирургическа намеса, никой, видял снимката й с късо подстригана коса в германската криминална полиция на Висбаден, не би могъл да го свърже със сегашната й физиономия.
Тя беше купила също „Таймс“ и „Дейли Нюз“, но ако името й изобщо беше споменато, това най-вероятно биха сторили в „Пост“. Въпреки свидетелите израелският кореспондент на вестника Ури Дан не се съгласяваше с идеята, че нападателят наистина е бил хасид. Той изброяваше хора от Хизбула, Хамас и Фронта за освобождение на Палестина на Ахмед Джабрил, които биха имали мотив да го сторят. А на редакционните страници Евънс и Новак хвърляха цяла мрежа от предположения за ционистка конспирация, смехотворна теория, че израелците можели сами да взривят собственото си консулство. Две редици снимки показваха вдигнатите юмруци на бойците от „Амал“ в Сидон и изпъкналите очи на Арафат, който напълно отрича всякакво участие в клането. Но никъде в тези страници или пък в другите вестници не се беше появило името на Мартина.
Обаче липсата на публично обвинение не я успокояваше. Тя елиминира цялата журналистическа дрънканица, обмисли фактите и непубликуваните подробности. Познаваше добре начина на мислене на израелските професионалисти, които някога бяха пуснали снимката й по цялата световна преса след подобна експлозия в Буенос Айрес. Но тъй като тя беше приготвила онзи взрив, тогава нямаше нищо против хрътките да подушат кървавите й следи. Сега самата липса на името й изглеждаше заплашителна. И си представяше пръстите, които прелистват досието й в Йерусалим.
Самотен самоубиец, хитро скрил устройство с удобно оформен С–4 или семтекс и маскиран взривател, приближил се достатъчно до охраняван обект. Когато бъдеше осъзнат напълно начинът на действие, тя беше сигурна, че името й ще фигурира сред първите в списъка на заподозрените.
Разбира се, че би могла да го направи.
Но не беше тя.
Сервитьорът се приближи със сребърен поднос, върху който носеше салати и „емпанада Архентина“ — вдигащо пара блюдо от увито в тесто месо, оформено като полумесец. Той постави таблата пред Мартина и се изправи.
— Как е, госпожице? — попита я той малко по-фамилиарно на испански с усмивка.
— Добре, благодаря — също на испански му отвърна тя и макар устните й да изобразиха нещо като усмивка, очите й го изгледаха така, че той се изчерви и веднага се отдалечи към бара.
Погледът й също беше полезно оръжие. Хора със слаб характер веднага се притесняваха от него, а ниският глас, излизащ от гърлото й, също ги правеше неспокойни. За аржентинците нейният испански я определяше като сънародница, докато германците със същата увереност я приемаха за една от тях. Английският й звучеше леко еротично поради дългите години, прекарани в Париж, и затова американците често я мислеха за французойка, белгийка или скандинавка. Камуфлажът беше полезен.
Мартина наблюдаваше сервитьора, който посрещна семейство новопристигнали посетители, и й се прииска той да беше малко по-привлекателен. Работата й я обграждаше само с мъже, които обаче не можеше да докосне.
Когато премести стола си до масата и нагласи салфетката върху скута си, тя напипа с длан малкия белег върху корема под полата си. Беше го получила при бягството си от „Брухсал“. Оттогава насам на твърде малко мъже е било разрешено да видят този белег. Но онези, с които беше спала след тревожните дни на бягството си от Германия, бяха възхитени от твърдото, розово образувание.