![Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]». Краткое содержание книги:
Без да забелязва всичко това, Гелък продължаваше да говори, следвайки безконечната магия на собствения си омайващ глас.
— Трябва да откриеш истинската утроба, лоното на Земята, което съдържа в себе си най-чистото лунно семе. Знаеш ли, че Луната е бащата на Земята? Да, да; и той е легнал с нея, както е според бащиното му право. Оплодил е низшата й глина с истинското си семе. Но тя няма да роди Краля. Силна е тя в страха си, и упорита в своята злост. Държи го тя и го крие дълбоко, бои се да роди рожба на своя господар. И затова, за да му роди, трябва да бъде жива изгорена.
Гелък замълча и дълго не каза нищо, замислен, с възбудено лице. А Видрата зърна образи в ума си: огромни бушуващи огньове, горящи клони и човешки ръце и крака, горящи буци, които пищяха така, както пищи хвърленото в огъня сурово дърво.
— Да — рече Гелък с дълбокия си, тих и сънен глас. — Трябва да бъде изгорена жива. И тогава, едва тогава той ще излезе наяве, в целия си блясък! О, време е, отдавна е време. Ние трябва да помогнем на Краля да се роди. Трябва да намерим големия залеж. Той е тук; няма съмнение в това: „Утробата на Майката лежи под Самори“.
Отново замълча. Изведнъж се вторачи във Видрата и той замръзна от ужас — помисли си, че магьосникът е усетил как наднича в ума му. Гелък го погледа известно време с отчасти пронизителния си, отчасти невиждащ поглед и се усмихна.
— Малки ми Медра! — рече той, сякаш едва сега разбрал, че момчето е тук. Потупа Видрата по рамото. — Знам, че притежаваш дарбата да намираш, което е скрито. Този дар е велик, стига да бъде обучен добре. Не бой се, сине. Знам защо отведе слугите ми само към малката жила — разиграваше ги, за да печелиш време. Но след като вече дойдох, ще ми служиш и няма от какво да се боиш. И няма полза да криеш нищо, нали? Умното дете обича своя баща и му се подчинява, а бащата го награждава според заслугите. — Наведе се много плътно до него, както обичаше, и добави тихо и доверително: — Сигурен съм, че можеш да намериш голямата жила.
— Зная къде е — каза Аниеб.
Видрата не можеше да говори; тя бе проговорила през него, използвайки неговия глас, който прозвуча хрипливо и безсилно.
Много малко хора изобщо заговаряха на Гелък, освен когато той не ги принудеше. Заклинанията, с които смълчаваше, отслабваше и контролираше всички, които се доближат до него, бяха за него толкова обичайни, че дори не ги мислеше, когато ги правеше. Свикнал беше него да слушат, а не той да слуша. Беше спокоен в своята мощ и обсебен от идеите си и мисълта му не прекрачваше извън тях. Изобщо не мислеше за Видрата, нито го забелязваше, освен като продължение на замислите си, като продължение на самия него.
— Да, да, ще го направиш — промълви той унесено и отново се усмихна.
Но Видрата усещаше Гелък силно, и физически, и като присъствие на огромна и непреодолима, държаща го в плена си сила; и му се стори, че проговарянето на Аниеб отне толкова от властта на Гелък над него, че да му осигури място, на което да стъпи, да се изправи. Въпреки че Гелък беше толкова близо до него, той успя да промълви.
— Ще ви отведа там — каза той вкочанено и с усилие.
Гелък бе привикнал да слуша хората да изговарят думи, които той самият е вложил в умовете им, ако изобщо проговаряха. Тези думи беше искал да чуе, но не ги беше очаквал. Хвана младежа за ръката, придърпа лицето му близо до своето и усети как се разтрепери от страх.
— Колко си умен — каза той. — Намерил ли си по-добра руда от онова късче, което вече показа? Струва ли си копаенето и топенето?
— Тя е жилата — отвърна младежът.
Бавно произнесените, вкочанени думи тежаха.
— Голямата жила? — Гелък се взря в очите му лицата им бяха на не повече от педя разстояние. Светлината в синкавите му очи беше като мекото, налудничаво потръпване на живака. — Утробата ли?
— Само Господарят може да влезе там.
— Какъв Господар?
— Господарят на Дома. Кралят.
За Видрата този разговор беше отново като вървенето през неизбродния мрак с малко светило. Това светило беше разбирането на Аниеб. Всяка стъпка разкриваше новата стъпка, която трябваше да направи, но той не можеше да види мястото, в което се намира. Не знаеше какво следва и не разбираше онова, което вижда. Но го виждаше и вървеше напред, дума след дума.