Сблъсък на разуми

Пеленгаторът реагираше на всяка мълния, затова Дрейк трудно държеше правилния курс. Напомни си, че и без това ще бъде трудно да открият Кидак. В паузите между гръмотевиците Дрейк сверяваше курса. колкото по-дълбоко в джунглата навлизаше, толкова по-ясен ставаше сигнала от Кидак.

След известно време забеляза, че мълниите стават по-редки. Бурята отминаваше на север. Колко още ще го защитават? Десет минути? Или петнадесет?

Дочу скимтене и насочи фенера натам. Приближаваше се Оро, неговото куче. Неговото ли? Може би на Кидак?

— Хайде, старче — извика го Дрейк. Мина му мисълта да хвърли пеленгатора и да извади пистолета, но не знаеше дали още може да стреля след такъв проливен дъжд.

Оро дойде и му близна ръката. Неговото куче. Поне докато не свърши бурята.

Тръгнаха. Мълниите светеха някъде на север. Сигналът от пеленгатора пиукаше с всичка сила. Тук някъде…

Видя светлината на друг фенер. Срещу него идваше запъхтения Сьоресен. Беше порядъчно издраскан и изцапан от придвижването из храстите, но не бе загубил нито пушката, нито пеленгатора и фенера.

Оро яростно залая и започна да рови с лапи пред туфа трева. Дълга мълния освети острова, и те видяха Кидак.

В тези последни секунди до съзнанието на Дрейк дойде мисълта, че дъждът е спрял. Хвърли пеленгатора настрана. Насочи фенера и се опита да се прицели в Кидак, който се размърда и скочи…

На шията на Сьоресен, точно на дясната му ключица!

Сьоресен вдигна ръце и веднага ги отпусна. После се обърна към Дрейк и без да трепне вдигна пушката. Видът му беше такъв, сякаш единствена цел в неговия живот е да убие Дрейк.