Вино от глухарчета
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Серия: green town #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вино от глухарчета». Краткое содержание книги:
— Здрасти, мамо! Здрасти, Том! Здравейте! Лъхна го на Дъглас. На пот, на трева, на мирис на дървета, на клони и на ручей.
— Млади човече, ти ще ядеш пердах, да си го зниеш — заяви майка му. Тя незабавно отпъди страха си. Том разбра, че тя никога и никому нямашеда го признае. Но този страх щеше да се таи в сърцето й всякога, тъй както вече се беше сврял в неговото сърце, завинаги.
Прибраха се у дома и в леглата, в късната лятна нощ, той се радваше, че Дъглас е жив. Много се радваше. За един миг беше си помислил…
Там някъде нататък, в неясната лунна далечина, над един виадукт надолу към равнината летеше влак и свиреше като бездомно металическо създание, безименно и запъхтяно. Обзет от тръпки, Том легна до брат си, заслуша се в свирката на този влак и се замисли за един свой братовчед, които бе живял далеч там в равнината, пресичана сега от забързания влак; един братовчед, който бе умрял от пневмония в една късна късна нощ преди много много години…
Вдъхна миризмата на легналия до него Дъг. В нея се криеше магия. Той спря да трепере.
— В две неща обаче съм сигурен, Дъг — прошепна той.
— Кои?
— Нощем е ужасно тъмно — това е едното.
— А другото?
— Дерето нощем не бива да е част от Машината за щастие на мистър Ауфман, ако изобщо я скалъпи.
Дъглас обмисли казаното.
— Я го кажи отново!
Млъкнаха. Ослушвайки се, изведнъж дочуха стъпки, които приближаваха по Улицата, под дърветата, стигнаха пред дома им, тръгнаха по пътечката. Ог леглото си майка им тихичко подвикна!
— Това е баща ни.
Той беше.
Късно през нощта на верандата Лио Ауфман съставяше един списък слепешком, в мрака, и често възклицаваше: „Ах!“, „Да, и това!“, когато се сещаше за още някоя подходяща съставка. Тогава мрежестата врата на къщата изпърха като нощна пеперуда.
— Ти ли си, Лина? — прошепна той.
Тя се настани до него на люлката, по нощница, не слаба, усмихна му се — не като нелюбено седемнайсетгодишно девойче, нито пък отпусната и дебела като нелюбима петдесетгодишна жена, а точно каквато трябваше да бъде — закръглена, стегната, като всяка истинска жена, на всякаква възраст, когато си я обичаш!
Беше чудесна. Тялото й постоянно съобразяваше, подобно на неговото, но по различен начин — тя оправяше децата, вмъкваше се преди Лио в стаята, за да нагоди настроението там според настроението, в което се намираше той. Мисловните й процеси никога не бяха самоцелни — мисли и действия преминаваха от ума в ръцете и от ръцете в ума в един такъв естествен и мирен кръговрат, който Лио не смееше, а и не знаеше как би могъл да изобрази на чертеж.
— Тая машина — обади се тя след време… - тя няма да ни трябва.
— На нас не — рече Лио, — ала понякога трябва да се помисли и за другите. Чудя се какво да наслагам в нея. Филми ли? Радио ли? Стереоскопични калейдоскопи? Всички тия неща, събрани в едно — та когато човек прекара ръка по тях, да се усмихне и да възкликне: „Виж, драги мой, ето това е щастие“.
Да, палеше се Лио, да измисля такава машинка, че каквото и да не му е наред на човека — и краката му да са мокри, й синузит да има, и леглото му да е неудобно, и в три през нощта от кошмари да се стряска, — тя да може да го прави щастлив; машинка, подобна на оная магическа солна мелница, която, хвърлена в океана, доставя непрестанно сол и превръща водата в саламура. Кой не би дал мило за драго, да произведе подобна машина? — Лио отправяше въпроса към света, към града, към жена си!
С тревожното си мълчание седналата на люлката до него Лина изказваше своето мнение.
Той също замълча, отметна глава и заслуша как съскат листата на бряста, разлюлени от вятъра.
— Да не забравя и този звук, и той трябва да влезе в машината, каза си Лио.
Миг след това и люлката на верандата, и самата веранда останаха самотни в мрака.
Дядо им се усмихваше в съня си.
Усетил усмивката и озадачен от нея, той се събуди. Остана да лежи кротко, ослуша се и си обясни тази усмивка.
Защото долови един звук, който бе много по-важен от песента на птиците и шумоленето на новите листа. Веднъж в годината той се пробуждаше по този начин и оставаше да лежи в очакване на оня звук, който оповестяваше истинското начало на лятото. А то започваше в утрина като тази, когато някой пансионер, някой племенник, братовчед, син или внук се появяваше долу на моравата и съпровождан от подрънкването на желязо, тръгваше през уханната лятна трева в постепенно смаляващи се квадрати — от север към изток и от юг към запад. Цветчета от детелина, по някое забравено слънчево глухарче, мравки, клечки, камъчета, изгорели фишеци от миналогодишния Четвърти юли, но най-вече чиста зеленина бликаха във висока струя от потракващата косачка. Хладна, мека струя; дядото си я представи как погъделичква нозете му, разведрява сгорещеното му лице, изпълва ноздрите му с всевечния аромат на едно ново годишно време, с обещанието, че всички ние, че всички ще поживеем още дванадесет месеца. Да благослови бог тревокосачката, помисли си той. Кой глупак е измислил годината да започва от първи януари? А, не — би трябвало да назначат човек, който да наблюдава тревата из милионите дворове и полянки в Илинойс, Охайо и Айова и в утринта, когато е достатъчно висока за косене, вместо веселби, свирки и викове да проехти една мощна, развихрена симфония от тревокосачки, които хрускат сочна трева от поляните. Вместо конфети и серпантини хората трябва да се пръскат с шепи трева в оня единствен през годината ден, който наистина олицетворява Началото!