Изгубената роза
- Автор: Юзкан Сердар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената роза». Краткое содержание книги:
Едва след като умиращата й майка й разкрива, че има сестра близначка, Диана се впуска в пътешествие, което ще я отведе в Истанбул. Там тя ще намери себе си, ще сбъдне най-съкровените си копнежи и най-сетне ще заживее в синхрон с мисията си в живота.
— „Харвард“, значи? Божке, Божке! Чувал съм за него! Казал си туй на малката госпожичка, ай на бас!
— Не съм.
Просякът загледа втренчено и с недоверие младия мъж.
— Синко, има три възможности. А) ти си глупак; Б) не искаш да очароваш малката госпожичка; С) значи си глупак. Избери си сам.
Художникът се усмихна.
— Какво искаш, синко? — продължи просякът. — Искаш тя да те вземе за неудачник? Един овчар, който пасе стадо картини, които не продава? Кажи й кой си. Как ще те опознае, ако не й покажеш?
— Не знам, не съм сигурен дали искам да ме види по различен начин, само защото съм учил в „Харвард“. Не искам да бъда наказан като бъда обичан заради някого, който не съм.
— К’во? Кой обича к’во и наказва кого?
— Ако тя ме хареса, защото съм бил в „Харвард“, тогава по-добре въобще да не ме харесва. Аз не съм моето образование. Или работата ми, или мозъкът ми… И не съм сбор от всички тези неща.
— Значи знайш кой си, тъй ли, синко?
— Ами, аз съм просто… Аз просто съм този, който съм.
— Синко, ти дойде да ме слушаш. Не виждаш ли колко умна е тя, с тез сенки, които гони из главата си? Думата „Харвард“ ще бъде като музика в ушите й. Просто й кажи „Харвард“, може би ще имаш късмет.
Художникът поклати глава.
— Не, прекалено е рисковано… Винаги ще има някого по-добър от мен. Но няма никого като мен. Нали знаеш, пръстовите отпечатъци на всеки човек са различни. Харесва ми да мисля, че имаме и подобни душевни отпечатъци. Отпечатъци, които прикриваме, като обличаме модерни ръкавици…
— О, Божке! Бедничкият, сега пък говори за ръкавици!
— Извинявай — рече, усмихвайки се, художникът.
— И тъй, ти какво очакваш от малката госпожичка?
— Не знам. Смяташ ли, че ще дойде и утре?
— Съжалявам, синко. Да ти кажа бъдещето, туй струва четири долара. Не може да го правя безплатно за онез, които не знаят какво искат.
— Предполагам, че си прав — след кратко мълчание художникът добави: — Добре, мисля, че трябва да тръгвам.
— Твоя воля, синко. Следващия път, кат дойдеш, донеси бира. Голяма бутилка безалкохолна бира, запомни.
След като прибра картините си в джипа, художникът се разходи под звездите. Пълната луна се отразяваше във водата, пътеката й ставаше все по-широка, докато се протягаше към хоризонта. Той закова очите си в гледката, като се чудеше как може да е омагьосан толкова силно от едно момиче, в чието лице не виждаше светлината, която търсеше.
13
В края на един дълъг, безцелен ден Диана се загледа в снимката на майка си.
— Мамо, да предположим, че промених мнението си и ще тръгна да търся Мери. Каква ли ще е разликата? Наистина ли мислиш, че можем да намерим Мери чрез едно име — името на една жена, която преди много години вероятно я е научила да говори с розите?
Сърцето в гърдите й натежа.
— Нека само за минута предположим, че ще измина хиляди мили до страната, където се намира дворецът, и ще намеря къщата на онази жена близо до този дворец. Знаем ли въобще дали тя е жива? Ако е, дали ще си спомня чуждестранното момиче, което е посетило хотела й преди толкова много години? Добре, ако наистина е научила Мери да говори с розите, сигурна съм, че ще я помни. Но ние не смятаме, че подобно нещо е възможно, нали, мамо?
И дори ако си я спомня, каква полза от това? Как бихме узнали къде е Мери сега?
Ако наистина отида и я попитам най-учтиво: „Извинете ме, мадам, не знам дали си спомняте, но преди много години тук, у вас е отседнала една туристка. Името й е Мери. Спомняте ли си я? Тя беше малкото момиче, което вие научихте да говори с розите… Сега, моля ви, кажете къде мога да я намеря?“
Мислиш ли, че ще ме чуе и ще отговори на въпроса ми? Най-вероятно първо ще ми се усмихне, а когато започна да задавам същия въпрос на персонала и дори на гостите й, учтиво ще ме помоли да напусна. Когато й кажа, че няма да мръдна дори един сантиметър, докато не науча къде е Мери, тъй като едва ли ще ме изхвърли със сила, ще се обади в консулството. Но аз няма да се предам. Ще държа хората от консулството часове наред, като не спирам да ги разпитвам: „Къде е Мери? Къде е Мери? Къде е Мери?“ И тогава какво? Предполагам ще решат, че съм си загубила ума и ще ме изпратят у дома с първия полет, с придружителна бележка, че съм луда. На летището ще ме чакат мъже с бели престилки, които ще ме хванат за ръцете и ще ме ескортират до най-близката психиатрична клиника.
Е, това наистина са добри новини, мамо. Защото там е единственото място, където мога да намеря Мери.
14
Сякаш всички високи момичета с кестенява коса в Сан Франциско се бяха събрали в парка и сякаш всички се бяха наговорили да приличат на Диана. Но когато приближаха по-наблизо, художникът за пореден път биваше разочарован. През последните две вечери бе очаквал Диана, но тя не се появи.