През страната на скипетарите

— Гетир ону! (Донеси го!)

Жената тръгна към другата врата. Чух отварянето на дървен капак, после тя отново се върна и донесе исканата дреха. Взех я от ръцете й и я разгънах. Част от лявата предница липсваше, а като извадих откъснатото парче и го наложих върху дупката, то пасна точно. Жената изплашено наблюдаваше действията ни. Сигурно бе посветена във всичко.

— Не акче! (Донеси и парите!) — заповядах й аз със същия груб тон.

— Не асъл акче? (Какви пари?) — попита тя колебливо.

— Тези, които мъжът ти преди това получи от мюбарека. Къде са? Бързо! — отвърна адвокатът.

Той се стараеше да подражава на тона ми. Жената толкова се изплаши, че разтреперана призна:

— Също в сандъка.

— Донеси ги!

Тя отново отиде в тъмната стая, но този път мина повече време, докато се върне. Парите бяха скрити дълбоко в раклата. Увити бяха в стар скъсан тюрбан. Адвокатът ги преброи и сумата съответстваше на тази, която Небатия ми беше съобщила.

— Какво ще правим с тях? — попита държавният служител.

— Ти би трябвало да знаеш — отвърнах му аз.

— Ще ги конфискувам.

— Естествено, нали трябва да ги изпратиш в областния съд.

— Разбира се, и ще го направя веднага щом се съмне. Ще излезем ли?

— Не. Трябва да си поговорим за още нещо с тази жена, защото, ако не ми каже истината, лошо й се пише. Бастонадата за жена на нейната възраст може да бъде смъртоносна.

Тя се свлече на земята, вдигна ръце нагоре и извика:

— Не искам бастонада, не искам бастонада, велики, прочути, милостиви ефенди! Виждам, че всичко е издадено и няма да лъжа.

— Стани тогава! Само пред Аллаха се коленичи. Мъжът ти пусна четиримата мъже да избягат, нали?

— Така беше.

— Като им даде и враните си коне?

— Да, и четирите.

— Накъде тръгнаха?

— Към… към… към Радова!

Тъй като тя заекваше, предположих, че не признава докрай. Затова й заповядах:

— Кажи всичко! Защо премълчаваш другите места? Ако не си откровена, ще донеса пейката и ще заповядам на момичетата да те набият с камшика.

— Ще кажа, ефенди. Тръгнаха за Радова, а оттам ще продължат за Жиганци.

— При месаря Чурак, който живее там, ли отиват?

— Да, при него.

— А после ще се отправят към планинската колиба, нали?

— Ти знаеш ли я, ефенди?

— Отговаряй!

— Да, там ще ходят.

— А после?

— Не знам.

— Какво ще правят по онези места?

— И това не можах да разбера. Моят господар не ми казва такива неща.

— Той винаги тайно ли върши работите си с мюбарека?

— Никога не узнавам какво правят. Но често ходеше в планината, а мюбарекът идваше нощем у дома.

— А какво друго знаеш за тези работи?

— Нищо, абсолютно нищо, ефенди. Казах ти всичко, което знам.

— Мисля, че казваш истината, затова няма да те измъчвам повече. Но сигурно си чувала названието «аладжи»?

— Не съм.

— Ефенди — каза адвокатът, — в какво са замесени те?

— Познаваш ли ги?

— Не, но съм чувал да говорят за тези двамата.