Отмъщението на Калиостро

— Това ли е вашата прочута „Фрина“?

— Да.

— Мога ли да я видя?

Алвар откри статуята и в момента, в който тя се яви, Раул изпусна възклицание, което скулпторът възприе като израз на възхищение, а то бе повече учудване и почти стъписване. Скулптурата изобразяваше Фаустин Кортин. Това бяха изразът и формата на нейното лице, линиите на нейното тяло.

Той дълго стоя, без да каже нищо, заслепен от великолепната гледка, и въздъхна:

— Уви! Но такива жени няма!

— Има — тази — каза Алвар, усмихвайки се.

— Да, но пресъздадена от голям артист като вас. Всъщност след олимпийските богини и гръцките куртизанки такова съвършенство не съществува.

— Съществува. Аз не съм пресъздавал, а копирал.

— Какво, модел ли е тая жена?

— Просто модел, на който плащах сеансите. Един ден дойде и ми каза, че вече е позирала на двама от колегите ми, но че любовникът й бил ужасно ревнив и ако се съглася, тя ще идва скришом, защото го обожава и не иска да му причинява страдания.

— А защо позираше?

— Имаше нужда от пари.

— И той никога ли не узна?

— Дебнел я и един ден, когато тя се обличаше, издъни вратата на ателието и ме удари. Тя отиде наблизо да вика доктора, но раната не беше опасна.

— Вие виждали ли сте я пак?

— Едва тия дни. В траур е за своя любовник и зае от мен пари, за да му направи прилично погребение.

— Ще позира ли отново?

— Само за глава. Иначе не. Заклела се.

— А как ще живее?

— Не зная. Тя не се поддава на порока.

Раул още дълго гледа красивата „Фрина“ и продума:

— Значи на никаква цена не я отстъпвате?

— Да. Това е творбата на моя живот. Никога не ще направя друго нещо с такъв възторг, с такава вяра в женската красота.

— В красотата на жена, която сте обичали — каза Раул, шегувайки се.

— Която пожелах, мога да се изповядам, защото беше напразно. Тя обичаше другиго. Но не съжалявам… „Фрина“ ми остава.