Загадъчният дом
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: П. Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадъчният дом». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
— После?
— Никъде не ходихме. Ние вечер не излизаме.
— Това е друг въпрос — каза подигравателно Бешу. — Бих искал да знам в какво прекарахте времето си снощи, в тази стая, от осем до дванайсет?
Господин Дьо Меламар тупна ядовито с крак и заповяда на сестра си да мълчи. Бешу разбра, че никаква земна сила не е в състояние да ги накара да заговорят. Това го хвърли в такава ярост, щото изсипа цялото си обвинение, без повече да разпитва — отначало със сдържан, после със заядлив, твърд и треперещ глас:
— Господин графе, снощи вие не бяхте вкъщи. Нито вие, нито госпожа сестра ви. Бяхте пред номер три бис на улица „Мон Табор“. Тук в качеството на доктор Брику вие причакахте едно младо момиче, което вкарахте в автомобила си. Сестра ви му уви главата с покривка и го докарахте в хотела си. Младото момиче обаче избягало. Гонили сте го по улицата, без да можете да го настигнете… Ето го там.
Със свити устни и стиснати юмруци графът процеди през зъби:
— Вие сте луд! Вие сте луд! Какви са всички тези луди тук?
— Аз не съм луд — възкликна полицаят, който постепенно се разпалваше и надутите му, вулгарни изрази веселяха д’Енерис. — Аз казвам само голата истина… Доказателства ли? Имам ги много. Госпожица Арлет Масол, която вие познавате и която причакахте пред вратата на шивача Шерниц, може да послужи като свидетелка. Тя се е качила върху вашата камина, лежала е върху тази библиотека, съборила е тази ваза, отворила е онзи прозорец, преминала е през тази градина. Момичето се кълне за това в името на майка си. Нали е вярно, Арлет Масол, че вие се заклевате в името на любимата си майка?
д’Енерис каза на ухото на Вай Хубен:
— Той си изгуби ума. С какво право се превръща в съдия-следовател? Жалък съдия! Само той приказва… Какво ти приказване…
Бешу просто ревеше. Беше застанал пред графа, чиито изплашени очи изразяваха безкрайно учудване.
— Това не е всичко, господине! Това не е всичко. Това даже не е нищо! Има и друго! Тази дама… Тази дама (той показваше Режин) вие я познавате, нали? Тя е същата, която бе отвлечена от Операта. И от кого? Ами кой я е довел тук, в този салон… чиито мебели тя позна?… Нали, госпожо? Тези фотьойли… това столче… този паркет… Кой я е довел тук, господине? Кой е взел диамантения колан? Граф Дьо Меламар, нали? И сестра му Жилбер?… Доказателство? Пръстенът с трите бисера… И още много доказателства. Съдът ще реши. И моите началници…
Той не довърши. Извън себе си, граф Дьо Меламар го бе стиснал за гушата и го раздрусваше, обсипвайки го с обиди. Бешу се освободи, заплаши го с юмрук и наново подзе своя необичаен обвинителен акт. Увлечен от уличаващите факти, от ролята си в разбулването на тази афера, а най-вече от важността, която тя щеше да му придаде пред началниците и пред гражданството, той, както казваше д’Енерис, си бе изгубил ума. Усети се, внезапно млъкна, изтри потта от челото си, съвзе се и с подчертана важност продължи:
— Превиших правата си, признавам го. Аз не съм компетентен по въпроса, затова ще телефонирам в дирекцията на полицията. Почакайте, ако обичате, да разбера какви нареждания ще ми дадат.
Графът се строполи на стола и наведе глава между ръцете си като човек, който не се опитва дори да се защити. Но Жилбер дьо Меламар прегради пътя на полицая. Тя се задушаваше.
— Полиция… Полиция да дойде тук?… В този хотел?… Но не… Невъзможно е… Вие нямате право… Това е престъпление…
— Съжалявам, госпожо! — каза Бешу, внезапно станал учтив, след успеха си.
Но тя увисна върху ръката на полицая:
— Моля ви се, господине! Брат ми и аз сме жертва на едно ужасно недоразумение. Моят брат е неспособен да извърши лоши дела… Моля ви…
Бешу остана непоколебим. Той бе съзрял телефона в антрето. Отиде, позвъни и се върна.
Не чакаха дълго. След половин час, през който все по-възбуденият Бешу ораторства пред д’Енерис и Ван Хубен, а Арлет и Режин гледаха брата и сестрата с уплаха, примесена със съжаление, началникът на Сигурността пристигна, придружен от няколко агенти. Съобщението на Бешу бе произвело значителен ефект.
Извършиха повърхностно дознание. Разпитаха двойката слуги—те живеели в отдалечено помещение и се занимавали само със своята служба. Когато били свободни, се оттегляли в стаята си или пък в кухнята, в която се влизало откъм градината.
Но показанията на младите жени бяха обременяващи, а за да ги дадат, достатъчно беше само да се върнат на своите спомени. Арлет показа пътя, по който бе избягала, и описа градината, дърветата, усамотения павилион, вратата и безлюдната уличка, водеща към друга, по-оживена улица.
Не можеше да има никакво съмнение.