Войната на Ъплифта
- Автор: Брин Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на Ъплифта». Краткое содержание книги:
— Чувала съм за тях — сви рамене Атаклена. — Не мисля, че ми се иска да ги видя…
Тя замълча по средата на изречението и пипалцата й настръхнаха. Атаклена бързо се изправи и се насочи към мястото, където острите камъни бяха надвиснали над мъгливите върхари на облачната гора.
— Какво има? — попита Робърт.
— Усещам нещо — тихо отвърна тя.
— Какво, Клени?
— Не зная. Нещо не много далеч оттук, в югоизточна посока. Усетих го като хора — най-вече като мъже и неошимпанзета, — но имаше и нещо друго.
Робърт се намръщи.
— Може да е някоя от станциите за екологично управление. Освен това из целия този район има частни имения, предимно по високите места.
Тя рязко се обърна.
— Робърт, почувствах Потенциал! За съвсем кратък миг докоснах емоциите на предразумно същество!
Чувствата на Робърт изведнъж станаха неясни и объркани, но лицето му остана безстрастно.
— Какво имаш предвид?
— Преди да тръгнем с теб за планината, баща ми ми разказа нещо. Тогава не му обърнах внимание. Струваше ми се невъзможно, като онези вълшебни приказки, които пишат човецит…
— Вашият народ ги купува от нас — прекъсна я Робърт. — Романи, стари филми, стихове…
Атаклена не му обърна внимание.
— Ютакалтинг спомена, че е чувал разкази за някакво същество на тази планета, за местно създание с висок Потенциал… едно от онези, които се предполага, че наистина са оцелели от холокоста на буруралите. — Короната на Атаклена се разпени в глиф, нехарактерен за нея… „сюлфф-та“, радост от решаване на загадка. — Чудя се… възможно ли е легендите да са истина?
Дали в настроението на Робърт не потрепна нотка на облекчение? Атаклена почувства как грубата му, но ефективна емоционална защита става непроницаема.
— Хм. Ами, има една легенда — отвърна той. — Обикновен вълконски разказ. Едва ли може да представлява интерес за учените галактяни. Но пък току-виж наистина си усетила вълните на съпреживяване на някой гартлянин.
Раздалечените, изпъстрени със златисти точици очи на Атаклена премигнаха.
— Точно това име използва и баща ми!
— О! Значи Ютакалтинг е слушал приказките на старите ловци на шейшен… Представяш ли си да открием гартляни? След толкова години… Както и да е, твърди се, че едно голямо животно е успяло да избяга от буруралите. Било хитро, жестоко и с ужасно огромен Потенциал. Планинските човеци и шими разказват за изчезнали капани за проби, за откраднати дрехи от просторите и за странни знаци, надраскани по недостъпни скали… Е, възможно е всичко това да е измишльотина — усмихна се Робърт. — Но пък ти си тимбримка. Току-виж си намерила гартлянин с мрежата си на съпреживяване.
— Така ли? — попита Атаклена. — Това ли е действителната причина да се намирам в тази пустош?
— Естествено — подразни я Робърт. — Иначе за какво си ми?
Атаклена изсъска през зъби, но вътрешно не можеше да не почувства удоволствие. Тази човешка язвителност, която трябваше да се разбира в обратен смисъл, беше характерна и за собствения й народ. И когато Робърт се засмя на глас, тя откри, че се смее заедно с него. За миг цялата тревога за войната и опасността изчезва. И за двама им това облекчение беше добре дошло.
— Ако съществува такова същество, ние с теб трябва да го открием — каза тя.
— Да, Клени. Ще го открием заедно.
8.
Фибен
В края на краищата разузнавателен кораб „Проконсул“, тип „ТААСФ“, не надживя своя пилот. Това беше неговата последна мисия — древната лодка остана мъртва в космоса, — но животът под мехуроподобния му покрив все още продължаваше.
Поне достатъчно живот, за да вдишва лютивото зловоние на немита от шест дни маймуна и да издишва непрестанен порой от невъобразими ругатни.
Улучиха го, когато вече бе започнал да се повтаря: беше покрил всички пермутации, комбинации и съпоставки на телесни, душевни и наследствени белези — реални и въображаеми, — които врагът евентуално би могъл да притежава, и избягваше контраударите като комар между ковашки чукове. После дойде замаяният шемет, че в края на краищата не е мъртъв. Поне засега.
Когато се увери, че животоподдържащата капсула все още работи и няма да се пръсне като останалата част от разузнавателната лодка, Фибен най-после се измъкна от костюма си и въздъхна при първата си възможност от дни насам да се почеше. Зарови в козината си, като използваше не само ръце, но и пърстите и талеца на левия си крак. Накрая се отпусна изтощен и доволен.