Закуска в „Тифани“
- Автор: Капоти Труман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Закуска в „Тифани“». Краткое содержание книги:
— И там понякога може да има зима.
— Вали. Това поне знам. Горещина. Дъжд. Ддджунгли.
— Горещина. Джунгли. Точно като за мен.
— По-скоро за теб, отколкото за мен.
— Да — промълви Холи със сънлив глас, в който нямаше капка сънливост. — По-скоро за мен, отколкото за теб.
В понеделник, когато слязох долу за сутрешната поща, текстът на визитната картичка на Холи беше променен, имаше прибавено още едно име: госпожица Голайтли и госпожица Уайлдуд вече пътуваха заедно. Това би задържало вниманието ми за по-дълго, ако не беше писмото в собствената ми кутия. Беше от малкото университетско списание, на което бях изпратил свой разказ. Харесали го; ставаше ясно, че нямат възможност да ми платят, обаче можели да го пуснат — а това означаваше да излезе черно на бяло. Да ти премалее от вълнение не е само израз. Трябваше да споделя новината — и като взимах по две стъпала, се озовах пред вратата на Холи и заблъсках.
Боях се да не ми се разтрепери гласът и щом тя се появи със залепнали от съня очи, аз мушнах писмото в ръцете й. Можеше да се прочетат шестдесет страници, докато тя се запозна с текста.
— На твое място не бих приела публикуване, ако не платят — рече с прозявка. Може би по лицето ми позна, че не ме е разбрала — че не съм дошъл за съвет, а за поздравления: от прозявка устните й се разтегнаха в усмивка. — Да, да, виждам. Чудесно. Хайде влизай — покани ме тя. — Ще направим цял чайник кафе и ще празнуваме. Не. Ще се облека и ще те заведа да обядваме.
Спалнята й беше в тон с гостната, същата лагерна атмосфера: сандъци и куфари, всичко опаковано и готово за път, като вещи на престъпник, който знае, че преследвачите са по петите му. В гостната нямаше нормални мебели, обаче в спалнята видях истинско легло, при това двойно и доста разкошно: светло дърво и бял атлаз.
Тя остави вратата на банята отворена и разговаряше оттам; от плискането на водата и шума почти не чувах думите й, но смисълът им, общо взето, беше: сигурно съм знаел, че Мег Уайлдуд се е преместила при нея, и не било ли това удобно? Защото, ако искаш да имаш съквартирантка и тя да не е лесбийка, следващият най-добър вариант е тя да е абсолютна тъпачка точно като Мег, за да й тропнеш наема и да я пращаш в пералнята.
Проблемът й с пералнята личеше веднага — навсякъде имаше разхвърляни неща за пране и стаята приличаше на съблекалня във физкултурен салон на девически пансион.
— … и знаеш ли, тя е много търсен модел — колкото и да е смайващо. Но е чудесно — продължи Холи и излезе, куцайки, от банята, като си закопчаваше жартиера. — Така по-голямата част от деня няма да ми се мотае в краката. Пък и на мъжкия фронт не би трябвало да изникнат неприятности. Сгодена е. И момчето не е лошо. Само дето са с малка разлика във височината: няма и половин метър в нейна полза. Къде по дяволите?… — беше коленичила и ровеше под леглото.
След като намери онова, което търсеше, обувки от крокодилска кожа, взе да си търси блузата, колана и изобщо не стана ясно как от цялата огромна бъркотия тя постигна крайния резултат: елегантна, спокойна и безупречна, сякаш й бяха прислужвали робините на Клеопатра.
— Виж какво — каза тя и ме хвана за брадичката, — много се радвам за разказа. Наистина.
Този понеделник, октомври 1943-та, беше прекрасен ден, безгрижен като птица. Като начало пихме коктейли „Манхатън“ в заведението на Джо Бел; а когато разбра за успеха ми, той ни почерпи с шампанско. После отидохме да погледаме парада на Пето Авеню. Плющенето на знамената, думкането на военната музика и на маршовия строй като че ли нямаха нищо общо с войната, а бяха тържество с фанфари лично в моя чест.
Обядвахме в ресторантче в парка. Сетне подминахме зоологическата градина (Холи заяви, че не може да гледа каквото и да било живо същество в клетка) и се втурнахме да тичаме, смеехме се и пяхме по пътеките към стария дървен навес за лодки, който вече не съществува. В езерото плуваха листа; на брега градинарят беше запалил шумата и димът, единствено петно в трепкащия въздух, се издигаше като индиански сигнал. Пролетта никога не е означавала нещо особено за мене; винаги съм приемал за сезон на началото есента — именно това чувствах, докато седях с Холи на перилата пред навеса. Мислех за бъдещето и говорех за миналото. Защото Холи ме разпитваше за детството ми. Тя също ми разказа за своето, но някак неясно, без имена, без места, изобщо доста смутно, макар че тя едва ли не сладострастно описваше летни дни и плуване, коледни елхи, хубави братовчедки и веселби, с една дума, разкри пълна представа за щастие, която не беше нейната и която със сигурност не се свързваше с дете, избягало от дома си.