Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Спри! — Стисках ръката му с цялата си воля, но тя въпреки усилията ми пълзеше напред.
Миана изглеждаше повече гневна, отколкото уплашена. Изглеждаше готова да убие.
Ръката му се стрелна напред с все ножа, насочен ниско, под замаха на арбалета. Не можех да я спря, ръката. Лъскавото острие щеше да разпори утробата на Миана и кръвта ѝ щеше да изтече. Детето ни щеше да умре заедно с нея.
Убиецът удари и само на педя от целта ръката ни трепна и се отклони от курса си, останала без сила след тежък удар в рамото ни. Извъртях се и паднах, забих лице в металния арбалет. Мартен стоеше зад мен, истински дявол, омазан с кръв, озъбен, страшен. Главата ми се удари в килима, причерня ми. Чувах гласовете им от много далеч.
— Кралице!
— Добре съм, Мартен.
— Толкова съжалявам… не успях да… той мина покрай мен.
— Добре съм, Мартен… Бях заспала, но някаква жена дойде в съня ми и ме събуди.
3.
— Много си тих тази сутрин, Йорг.
Дъвчех хляб — хляб от Призрачния, печен вчера и позагубил от свежестта си.
— За шаха ли се цупиш още? — Наближи ме и долових аромата на карамфил. — Казах ти, че играя от шестгодишен.
Разчупих комата хляб и коричката се разпадна на трохи.
— Доведи Рикард, моля те.
Макин стана, гаврътна на екс напитката си — кафе, рядко и студено, както го обичат гвардейците, — и излезе, без да задава въпроси. Такъв беше Макин, разбираше от половин дума.
Върна се след няма и минута, заедно с Рикард, който внесе кал по кожените постелки на шатрата. Трохи от собствената му закуска се бяха залутали в пищния му русоляв мустак.
— Господарю? — Сгъна се в поклон, навярно предупреден от Макин да внимава в картинката.
— Искам да пришпориш коня си към Призрачния. Говори с канцлер Кодин и с кралицата. Настигни ни по най-бързия начин да докладваш. Ако в доклада ти се споменава за мъж с бледа кожа, вземи със себе си черното ковчеже от съкровищницата ми, онова със сребърния орел на капака, и десет души да го охраняват. Кодин ще ти помогне с организацията.
Макин вдигна вежда, но въпросите му се ограничиха с това.
Придърпах шахматната дъска и взех една ябълка от масата. Отхапах, пръсна сок и малки капчици блеснаха по черно-белите квадрати. Фигурите стояха по местата си, строени. Сложих пръст върху бялата царица и описах бавен кръг, така че фигурата се завъртя около основата си. Или беше фалшив сън, в който Катерин беше надминала себе си, и Миана беше добре, или беше истински сън и Миана беше добре.
— Още една игра, Йорг? — попита Макин. Отвън долиташе деловата врява на войници, които вдигат лагера си за поход.
— Не. — Царицата падна и събори две пешки. — Приключих с игрите.
4.
Взех Призрачния и планинската корона, когато бях на четиринайсет, и издържах тежестта ѝ три месеца, преди отново да хвана пътя. Ходих на север до Хаймски цеп и на юг до Конски бряг, а петнайсет навърших в замък Утрен под покровителството на граф Ханса, моя дядо. И макар да бях отишъл там заради тежката му кавалерия и с надеждата да намеря силен съюзник в Южните земи, останах заради тайните, които лежаха под замъка. В едно забравено мазе частица от един изгубен свят проби в нашия.
— Излез, излез, където и да си. — Почуках с дръжката на кинжала си по машината. В тясното мазе звукът отекна толкова силен, че ушите ми писнаха.
Пак нищо. Само треперливата светлинка и жуженето на трите светещи мехура над мен, единствените, които все още работеха.
— Хайде, сърдитко. Показваш се да плашиш всеки свой гост. С това си известен. Защо се криеш от мен?
Потропвах с кинжала, метал в метал. В бавно темпо, замислено. Защо му беше на Фекслър Брюс да се крие от мен?
— Мислех, че съм ти любимец. — Завъртях образния пръстен в шепата си. Фекслър ми го бе дал почти даром, затова считах пръстена за подарък много по-ценен от всичко, което бях получил някога от баща си.
— Това някакъв тест ли е? — попитах. — Искаш нещо от мен?
Какво би могъл да иска от мен един Строителски дух? Нима имаше нещо, което да не му е по силите? Което да не може да си вземе сам или да си го направи? Или да си поиска? Ако искаше нещо, щеше да си поиска, нали?
— Искаш нещо.
Един от светещите мехури примигна, светна силно и угасна напълно.
„Иска нещо от мен, но не може да помоли.“
Вдигнах образния пръстен пред окото си отново видях света — целия свят, погледнат отвън, скъпоценен камък в синьо и бяло, увиснал в мрака, където живеят звездите.