Безумният кораб
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Liveship Traders #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ем Би Джи Тойс
- ISBN: 978-954-2989-68-4
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумният кораб». Краткое содержание книги:
Книгите на Робии Хоб са като диаманти сред циркониево море.
Джордж Р. Р. Мартин
Снощи бе имало земетресение, слабо по Дъждовните стандарти, ала достатъчно осезаемо. Купрус си наложи да не мисли за това, докато крачеше сред полумрака. Тази постройка бе удържала далеч по-значително бедствие, сринало по-голямата част от този древен град; все щеше да издържи още малко.
Най-сетне тя достигна сводестия праг, препречен от огромна метална врата. Тя леко прокара пръсти по нея и в отговор изобразеният върху повърхността петел засия. Тази гледка я смайваше всеки път. Ясна беше причината, накарала нейния предтеча, открил това място, да превърне коронования петел в герб на рода си. Птицата заплашително бе повдигнала шпорестия си крак, а крилете бяха изобразени в процес на повдигане. Настръхналите пера блестяха, а окото бе изобразено със скъпоценен камък. Този образ съчетаваше елегантност и арогантност.
Жената опря ръка върху образа и бутна вратата. Насреща ѝ се раззина мрак.
Водена единствено от опита, останал от предишни посещения, тя закрачи по стълбите, отвеждащи в огромната зала. И се навъси. Рейн го нямаше. Излизаше, че е търчала през целия този път напразно.
Яни Купрус спря в подножието на стълбите и завъртя глава. Гласът му я сепна.
— Някога опитвала ли си да си представиш как е изглеждала тази зала някога? Представи си, майко. В ден като днешния пролетното слънце би сияело през кристалния купол, за да пробуди всички цветове на стъклописите. Какво ли е било предназначението на това място? По белезите в пода и произволно натрупаните маси личи, че то не е било създадено да съхранява магическо дърво. Не, стволовете са били довлечени тук извънредно, за да бъдат предпазени от бедствието, връхлитащо града. Но каква е била целта на самата зала? По тези огромни саксии личи, че тук са били отглеждани растения. Но дали това е било покрита градина, където човек да търси спокойствие дори и в най-бурното време? Или…
— Достатъчно, Рейн — раздразнено възкликна майка му. Пръстите ѝ най-сетне откриха светещата ивица върху стената. Няколко декоративни панела просияха в отговор на натиска ѝ.
Тя се намръщи. В детството ѝ тези украшения бяха сияели много по-ярко; всяко от венчелистчетата бе просветвало. А сега те избледняваха все повече с всеки изминал ден. Те умираха…
Раздразнението в гласа ѝ се дължеше на старанието да прогони горната мисъл.
— Какво правиш тук, в тъмното? Защо не си в западния коридор и не наблюдаваш работниците? В стената на седмата камера те са открили нов портал. Нужна им е помощта ти, за да разгадаят как се отваря.
— За да разгадаят как да го разрушат — поправи я Рейн.
Тя въздъхна уморено. Толкова ѝ бяха втръснали тези разговори с най-малкия ѝ син. Понякога ѝ се струваше, че той, най-даровит в откриването на тукашните тайни, е и най-несклонен да ги споделя.
— Какво очакваш да направим? Да оставим всичко заровено и забравено? Да изоставим Дъждовните земи и да се оттеглим в Бингтаун? Това би било само временно убежище.
Тя долови стъпки — Рейн заобикаляше последния дънер магическо дърво, останал в тази зала. Той се движеше като сомнамбул, прокарващ пръсти по масивния дънер. Бе вдигнал качулка заради хладината на подземието.
— Не — тихо отвърна той. — Аз също обичам Дъждовните земи, нямам желание да живея другаде. Но и не смятам, че нашият народ трябва да живее скрито и да ограбва Древните, за да плаща за безопасността си. Вярвам, че трябва да възстановим и почитаме всичко, което сме открили тук. Трябва да отстраним пръстта и пепелта, които покриват града, и отново да го отгърнем за лъчите на слънцето и луната. Трябва да отхвърлим сатрапа, да откажем неговите данъци и ограничения и да търгуваме свободно.
Под острия поглед на майка му гласът му се долавяше по-слабо, но не изчезна.
— Нека открито показваме кои сме. И да казваме, че е наш избор да живеем по такъв начин. Това смятам, че трябва да направим.
Яни Купрус въздъхна.
— Ти си много млад, Рейн.
— Ако имаш предвид глупав, кажи го.
— Нямам предвид това — меко отвърна тя. — Казах онова, което исках да кажа. Бремето на Прокълнатия брегове не е притиснало двама ни като останалите Дъждовни Търговци. В определени отношения това е направило съдбата ни по-тежка. Ние отиваме в Бингтаун и иззад покривалата си казваме: Аз не съм много по-различен от хората, които живеят тук. С течение на времето те биха ме приели и аз бих могъл свободно да се движа сред тях. Може би забравяш колко трудно би било за човек като Кис или Тиламон да се покаже пред невежи погледи.