Днес го имаш, утре го губиш
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: gifted #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-67-8
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Днес го имаш, утре го губиш». Краткое содержание книги:
Девет тийнейджъри. Девет тайни. Девет сили, които могат да променят света.
Всеки би предположил, че да можеш да виждаш в бъдещето е страхотна способност, но виденията на Емили й носят само неприятности. До момента, в който по необясними причини съучениците й от специалния клас започват да изчезват един по един, а дарбата на Емили се оказва единствената им надежда за спасение…
Емили има тайна. Тя има дарба. И не е единствена…
Джена имаше твърдо мнение за спортистите — според нея бяха глупави и скучни, без изключения. Емили и Трейси все й казваха, че това е изкуствено наложен стереотип и няма как да важи за абсолютно всички спортисти по света, но Джена беше категорична. В никакъв случай не можеше да говори с Кен пред тях.
Не разбираше защо Кен се движеше в техните среди. Да, знаеше, че преди тя да дойде в „Медоубрук“, той е бил спортист. Емили й беше казала, че бил капитан на отбора по футбол, но че получил сериозна травма в някаква катастрофа. Всъщност, според Емили, именно след инцидента той беше развил дарбата си. Кен беше симпатичен — не беше скучен и определено не беше глупав. Може би наистина мнението й беше повлияно от наложения стереотип.
Онова, което искаше да му каже обаче, беше много лично и можеше да го сподели само с него. От друга страна скоро трябваше да влизат в училище, Кен сигурно щеше да тръгне пръв и тя нямаше да има друга възможност да говори с него. Затова бавно изкачи стъпалата и се отправи към момчетата.
Беше достатъчно близо, за да чуе какво казва Кен. Той сякаш поздравяваше другите.
— Срещата снощи беше невероятна.
— Изключителна — потвърди единият. После кимна към по-високото момче. — Когато Майк отбеляза първия кош, останах без думи. Хвърлянето беше невъзможно.
— Наистина беше невъзможно — призна Майк. — И аз останах изненадан като всички останали, когато топката влезе в коша.
— Имал си късмет — рече Кен.
— Да — съгласи се Майк. — Цяла вечер имах късмет. Не изпуснах и едно хвърляне.
— Не може да е само късмет — каза другото момче. — И на срещата в понеделник беше невероятен.
— Да — отвърна Майк, но челото му се намръщи. — Не знам какво става. Не съм бил толкова добър цял сезон.
— Абсолютно — добави другият. — Беше плачевен случай. Нямаш и шест отбелязани точки преди понеделник — той се обърна към Кен. — Трябваше да чуеш как го ругаеше треньора.
— Сигурно това те е мотивирало — предположи Кен.
— Сигурно — каза Майк, но не прозвуча особено убедено. — Хей, Кен… Нали се сещаш за момчето в инвалидната количка?
— Чарлс Темпъл? Да. Какво за него?
— Той беше на срещата снощи.
— И? — попита другият.
— Беше и в понеделник. Забелязах го заради количката. Той не може да качи стъпалата и беше застанал точно до игрището.
Кен повтори като ехо.
— И?
Майк очевидно се чувстваше неловко.
— Не знам. Досега не го бях виждал. А и ме гледаше някак странно. Тръпки ме побиват.
Сега Кен се почувства неловко.
— Тръпки?
— Да… Знаеш ли нещо за него?
— Не — Кен забеляза Джена на стъпалото под тях. — Трябва да говоря нещо с нея. До скоро.
Той бързо слезе при Джена.
— Чу ли? Боже, мразя да ме питат за часовете на специалния клас.
Джена имаше по-сериозни проблеми.
— Виж, случи се нещо. Емили я няма.
Той я погледна изненадано:
— Как така я няма? — после ококори очи. — Искаш да кажеш, че е изчезнала като другите?
— Не точно. Оставила е бележка на майка си, така че не е изчезнала, просто е заминала. Майка й ми се обади сутринта. Беше в истерия.
— В бележката пишеше ли къде отива?
Джена поклати глава.
— Само, че трябва да намери приятелите си и майка й да не се притеснява за нея.
— Но откъде знае къде да ги търси?
— Не знам. Може да е имала видение. Да отидем при мадам и да й кажем.
Нямаше нужда да я търсят. След като влязоха в сградата, забелязаха някаква суматоха пред кабинета на директора. Чуха спокойния, премерен тон на мадам, а майката на Емили крещеше ядосано.
— Как можахте да го позволите? — викаше тя. — Ученици от един конкретен клас започват да изчезват и родителите не са уведомени?
Мадам отговори:
— Родителите на изчезналите ученици бяха незабавно уведомени, госпожо Сандърс.
Майката на Емили не хареса отговора.
— Ами родителите на останалите ученици? Ако знаех, че такива неща стават в така наречения час за ученици с дарби, щях да попреча на дъщеря си да изчезне!