Врагът на Господа

Вървях към каменния кръг, а сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах стъпките на тежките си ботуши. Все още никой не се появяваше и аз за момент се зачудих дали това не беше някакъв жест от страна на Мерлин, който не можех да разбера. Но точно тогава в центъра на каменния кръг, където беше най-големият кралски камък на Поуис, видях сияние, по-силно и от най-яркото отражение на лунната светлина, падаща върху лъскавите мокри камъни.

Приближих се, сърцето ми лудо туптеше. Минах между високите камъни и видях, че лунната светлина се отразява от една чаша. Сребърна чаша. Малка сребърна чаша, която бе пълна с тъмна течност, уловила лунния блясък.

— Пий, Дерфел — чух шепот, — пий.

Вятърът шумеше в листата, но аз познах Нимю. Обърнах се да я видя, а до мен нямаше никой. Нов порив на вятъра повдигна наметалото ми и отвя слама от покрива на залата.

— Пий, Дерфел — каза гласът на Нимю отново, — пий.

Погледнах към небето и се помолих на Люло да ме пази. С лявата ръка, която вече болезнено пулсираше, стисках здраво дръжката на Хюелбейн. Знаех, че ако искам да съм в безопасност, трябва да се върна при топлото приятелство на Артур, но душата ми бе потънала в мъка и мисълта за ръката на Ланселот, обгърнала тънката снага на Сийнуин, ме накара да погледна надолу към чашата.

Вдигнах я, поколебах се, но я изпих.

Течността беше ужасно горчива. Отвратителният вкус пареше устата и гърлото ми, докато внимателно поставях чашата обратно върху кралския камък.

— Нимю? — викнах аз почти умолително, но само вятърът ми отвърна.

— Нимю! — призовах я отново, защото вече ми се виеше свят. Черносивите облаци кипяха, разбунени от вятъра, а луната изпращаше през тях сребърни остриета, които разсичаха реката в далечината и се разбиваха в свистящата тъмнина на полудялата гора.

— Нимю! — викнах за последен път. Коленете ми омекнаха, а в главата ми се завъртяха ярки сънища. Свлякох се на колене до кралския камък, който изведнъж ми се стори колкото планина голям, и после паднах като труп напред, а ръката ми помете празната чаша и тя отлетя. Беше ми лошо, но не повръщах, а сънувах ужасни сънища, кошмарни призраци, които пищяха в главата ми. Плачех, потях се, а мускулите ми се свиваха и трепереха неудържимо.

После нечии ръце сграбчиха главата ми. Смъкнаха шлема и тогава усетих нечие чело да се притиска в моето. Беше едно студено бяло чело. Кошмарите изчезнаха, а на тяхно място се появи ново видение — дълго голо бяло тяло с тънки бедра и малки гърди.

— Сънувай, Дерфел — приласка ме Нимю, ръцете й нежно ме галеха по косата. — Сънувай, моя любов, сънувай.