Неверни кафяви очи
- Автор: Алтайлъ Ханде
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Неверни кафяви очи». Краткое содержание книги:
— Сестра ми е намерила най-добрата маса, по това се е метнала на мен — каза Дениз, сякаш беше доловила, че Нарин си мисли за тях.
Запридвижваха се с трудност, молейки хората, седнали по нагъчканите една до друга маси, да им направят път. Бяха по средата на разстоянието до там, когато мъжът, който седеше срещу Ърмак и пиеше чай, се обърна и погледна към тях. Нарин също погледна познатото лице и се вкамени. Какво правеше срещу Ърмак мъжът, който сигурно всяка нощ виждаше в сънищата си?
— Здрастиии, видяхте ли, че дойдохме! — каза Дениз и целуна сестра си. — Нар въобще не помни нищо от снощи, наистина нищо не помни. Нито че пристигнахте, нито че повърна върху Фърат… Всичко се е изличило!
— Здравей — каза Фърат и подавайки ръка, погледна Нарин право в очите.
Нарин смътно си спомняше, че и миналата нощ си бяха стиснали ръцете. Хиляди различни чувства напираха и се блъскаха в нея да излязат крачка напред, но нито едно не успя да изскочи пред останалите. Сърцето й пристъпваше колебливо между паниката, удивлението, смущението, тъгата и гнева, и понеже не знаеше на чия страна да застане, остана точно по средата… Нито едното, нито другото… Пронизително цвилещи коне галопираха в гръдния й кош, а „той“ стоеше точно срещу нея. След толкова години и толкова пътища… Изпитваше желание само да седне и да заплаче. Не искаше никой да я докосва, нито да я пита какво й има, искаше да потъне в стола и да плаче тихичко с часове, но, разбира се, не направи това.
— Здравей. Съжалявам за снощи — рече и сложи на лицето си ледена маска.
Фърат направи знак на сервитьора да донесе столове на Нарин и Дениз, докато казваше:
— Не обръщай внимание, скъпа, случват се такива неща.
Лъжеха се онези, които казваха, че светът е малък. Светът не беше малък или нещо подобно, в действителност беше тесен. Понякога толкова тесен, че да не може да побере дори четирима души. Значи такава беше причината цяла нощ да се въргаля в сънища за Яслъхан, за детството си и нейното минало да се процежда от всяка пролука в съня й. След като онова, което си мислех за сън, е действително, тогава дали е възможно това, което в този момент си мисля за реално, да е сън. Възможно ли е? Това беше единственото, което Нарин можеше да мисли. Отчаянието кара човек да търси надеждна помощ в необикновеното.
— Знаеш ли, Нарин също е от Яслъхан — изчурулика весело Ърмак.
Нарин погледна Фърат и забеляза нещо, което я смути. Фърат не я беше познал, и то можеше да се види в очите му. Очите, обърнати към нея, бяха на някой, гледаш с любопитство току-що срещнат непознат.
— Така ли? — попита Фърат.
— Да — отвърна Нарин. Беше напрегната.
— Ходите ли си понякога в Яслъхан? — попита Фърат.
— Не, не съм си ходила, откакто влязох в университета.
Не можеше да повярва, че не я помни.
— Нарин всъщност не общува много със семейството си. По-точно няма никаква връзка с тях, нали, Нар? — намеси се Дениз в разговора. Нарин кимна с глава и за да смени темата, попита Ърмак: