Последната кралица на Индия

В живота на една индийска жена има само шепа случаи, в които ѝ е разрешено да наруши своята пурда. И един от тях бяха погребенията. На следващата вечер цялото ни семейство, заедно с приятелите ни се събрахме на брега на река Синдх. Огромно черно петно върху пясъка бележеше мястото, където преди са се издигали други погребални клади, а сега няколко мъже се заеха да издигнат следващата. Чувала съм жени да казват, че ако нарушат своята пурда, се изпълват с ужас и срам. Но сега, въпреки че се намирах на погребението на собствената си майка и тялото ми се тресеше от скръб, тук, край реката аз усещах едновременно с това едно всепоглъщащо чувство на свобода. Докато наблюдавах как гъските се издигаха в небето и се подреждаха в прословутото си клиновидно ято, очертаващо се ярко на фона на пурпурния сумрак, аз се запитах: „Това ли е да си мъж?“. Лек ветрец подръпна плитката ми и аз затворих очи, опитвайки се да си представя, че всеки ден от живота си разполагам с подобна свобода.

Но когато погребалната клада беше издигната и завършена, аз изведнъж се почувствах хладна и незначителна като песъчинките под краката ми. Разплаках се, когато свещеникът започна да гласи тялото на майка ми с крака на юг, така че духът ѝ да не се обърка и да тръгне право в посоката на мъртвите. И когато огънят пламна и се разгоря, аз се запитах дали баба ми щеше да се осмели да ме заведе в онзи храм, ако майка ми беше жива? Нещо дълбоко в мен ми подсказваше, че отговорът е „не“.

Татко ме прегърна през раменете. Знаех, че в момента ме наблюдава, обаче бях твърде разстроена, за да погледна в очите му и да зърна там отразена собствената си мъка, затова си останах така, свела глава към земята. Издигащите се все по-високо пламъци загряваха лицето ми и изсушаваха стичащите се сълзи. Татко ми поднесе дланта си, но аз нямах какво да му напиша. В момента през съзнанието ми се нижеха твърде много образи и картини: мъжът с короната от листа на нийм, жените в красивите сарита, храмът с меките купчинки кункума — прах, приготвен от изсушена куркума, с който поклонниците мажеха челата си в знак на преклонение пред боговете. Опитах се да върна мислите си обратно към майка ми и в ума ми изникнаха две картини — тя в градината, беряща тулси (наричан от някои свещен босилек) за домашния олтар, и тя с онази малка жълто-кафява четчица, с която сутрин оформяше очната си линия. А после тези две картини отново бяха изместени от образите от храма и в гърдите ми се надигна неистов ужас.

Забелязвайки, че дланта на баща ми си стоеше все така протегната към мен, аз я грабнах светкавично и написах:

— Моля те, не ме изпращай да работя в храма!

— Какъв храм?

— Където вчера ме води дади джи. Но аз не искам да работя за войници! Моля те, пита джи, позволи ми да остана с теб!

Татко погледна през горящата клада на мама към баба ми и когато очите ѝ срещнаха моите, разбрах, че тя се е сетила какво бях направила току-що.