Лунните градини

— Жадни ли сме, лейтенант? — Гласът му беше тих и странно мелодичен.

— Имам ли някаква работа с вас? — попита Паран, без да пуска дръжката на дългия си меч.

Мъжът се усмихна и смъкна качулката си. Лицето му беше издължено, кожата изглеждаше светлосива, очите му бяха тъмни и дръпнати. Изглеждаше около трийсетгодишен, въпреки че косата му бе побеляла.

— Адюнктата ме помоли за малка услуга — рече той. — Гори от нетърпение да чуе доклада ви. Аз трябва да ви придружа… бързичко. — Разклати шишето в ръката си. — Но първо — отдих. Цяло пиршество нося в джобовете си — много по-добро, отколкото може да предложи едно мърляво канско село. Елате да седнете с мен, ей тука, край пътя. Ще си поговорим сладко, докато зяпаме безгрижно как селяците се трудят неуморно. Казвам се Топър2.

— Чувал съм това име — каза Паран.

— Няма начин да не сте — отвърна Топър. — Уви, това съм аз. Кръвта на Тайст Андий се блъска в жилите ми, търси изход, несъмнено, от по-простосмъртния човешки поток. Моя е ръката, която отнема живота на кралското родословие на Унта — крал, кралица, синове, дъщери.

— Братовчеди, втори братовчеди, трети бра…

— Заличавайки всякаква надежда, м-да. Такова ми е задължението като Нокът с ненадмината сръчност. Но вие така и не отговорихте на въпроса ми.

— А той беше?

— Жаден ли сте?

Паран се намръщи, но слезе от коня.

— Не казахте ли, че адюнктата иска да стигнем бързо?

— О, лейтенант, ще побързаме. Но след като си напълним търбусите и побеседваме с изтънчена вежливост.

— Според това, с което сте известен, изтънчеността стои много ниско в списъка на уменията ви, Нокът.

— Тя е една от най-ценните ми черти, но напоследък рядко имам възможност да я упражнявам, лейтенант. Вие, разбира се, ще отделите от скъпоценното си време, след като ще ви придружавам, нали?

— Каквато и уговорка да има между вас и адюнктата — каза му Паран, след като се приближи, — тя си е между вас. Аз не ви дължа нищо, Топър. Освен омраза.

Нокътят клекна край пътя и заизважда от джобовете си пакети, а след тях — и две кристални чаши. После извади тапата на бутилката.

— Стари рани. А на мен ми обясниха, че сте хванали по друг път, оставили сте зад гърба си досадните, бутащи се с лакти тълпи благородна сган. — Наля двете чаши с вино с кехлибарен цвят. — Вече сте едно с тялото на империята, лейтенант. То ви командва. И вие реагирате безпрекословно на волята му. Вие сте малка частица от един от мускулите на това тяло. Ни повече, ни по-малко. Времето за стари омрази отдавна е минало. Тъй че… — той остави бутилката на земята и подаде едната чаша на Паран — да вдигнем наздравица за новото начало, Гъноуз Паран, лейтенант и адютант на адюнкта Лорн.