Тя е тъмата
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #8
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 9789548610803
- Переводчик: Пепа Соколова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тя е тъмата». Краткое содержание книги:
Белези от катаклизъм обезобразяват равнината, помнеща времена на мрачно съвършенство. Назъбена пукнатина прорязва като мълния повърхността й. Пролуката никъде не е толкова широка, че дете да не може да я прекрачи, но изглежда бездънна. Разстила се мъгла. Тук-там прозират намеци за цвят. Всеки цвят се изпълва с хиляди черни и сиви оттенъци.
В сърцето на равнината се извисява огромна сива крепост — тайнствена и по-древна от всеки записан спомен. Стара кула се е срутила напряко на цепнатината. От сърцето на укреплението се носи ужасно, дълбоко и бавно туптене — като на дремещо сърце на света, разцепващо древната тишина.
Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание.
Камъкът не може да говори, но помни.
— Не ми харесва тази гледка — казах на Тай Дей. — Цялата тайфа на Лофтус, Лонжинус и Клетус заедно. — Без да споменавам Мускуса и Хагоп, които не бях виждал от известно време. — Когато тримата се съберат заедно, можеш да се обзаложиш, че се готви нещо.
Тай Дей ме зяпаше, сякаш се чудеше дали наистина го смятах за такъв тъпанар, който да си помисли, че са тръгнали на пикник. Той помнеше братята от Деджагор и вероятно разбираше тяхната мания по-добре и от мен.
Но имаше и нещо във вятъра.
Запътих се надолу да ги пресрещна.
— Ей! — изкрещя Клетус, махайки. — Това е принцът отшелник.
— Какво сте намислили, момчета?
— Чухме, че си устроил тук свое собствено царство. Дойдохме да видим чудесата му.
— Изглеждате така, сякаш ще ме превземате. Какви са всичките тези лайна? — формулирах въпроса на наречието на Градовете на скъпоценните камъни.
— Полеви изпитания на нова играчка. Играхме си с нея в килиите на замъка.
— Хм? — дали това не беше истинската причина Стареца все още да ограничава достъпа до по-голямата част от Наблюдателницата? — Надявам се да става за ядене.
Лонго се изкиска.
— Няма да е твърде вкусно, Мъргън. Но ще е забавно за сервиране.
Тай Дей се мръщеше. Изключен отново. Много лошо. Той беше с Отряда, но не и част от него. Както аз живеех с Нюен Бао, без да съм Нюен Бао.
— От начина, по който вие, момчета, се хилите, започвам да разбирам, че каквото и да е това, то има много предавки и лостове и прави нещо напълно декоративно с надеждност, възлизаща на десет процента.
— О, каква слаба вяра. Клет, виждал ли си някога по-упорит песимист от този човек?
— Той просто не разбира от техника.
— Отлично разбирам техниката. Не разбирам техниците. Какво правим?
— Полеви тестове — напомни ми Клетус. — Приложихме малко инженерство към огнеметите на Господарката.
— Обсег, точност, сила, Мъргън — ентусиазираше се Лофтус. — Скорост. Всички области, където сметнахме, че има място за подобрение.
Абсолютно. Стрелбата с огнените кълба може да нанесе на човек много поражения, но практически трябва да го фраснете с пръта си, за да сте сигурни, че сте го уцелили.
Цялото това чуждоземно дърдорене привлече чичо Дой, за да си вре носа. Което нямаше да му се отрази добре. Но той достатъчно бързо щеше да го разбере.
— Тук си имате хубаво поле за стрелба, Мъргън — каза Лонго и махна към планините. Мили пустош лежаха между нас и вечнозелената гора. Ръката му се извъртя, за да посочи Наблюдателницата. — И добра мишена за прицел в онази посока — хората им вече бяха навън, забивайки измервателни летви.
Момчетата пред нас заработиха по-бързо, като заизмъкваха неща от вързопите на животните. Клетус сграбчи един бамбук.
— Вашият основен бамбуков прът. Любезната Господарка вече откачаше, докато не й сервирахме нашите идеи.
Клетус изстреля няколко огнени кълба по посока на двойка клюкарстващи гарвани. Черните птици се изсмяха. Топките се заклатушкаха в далечината, изгубиха инерция, понесоха се към земята и изчезнаха.
— Не може да улучи и лайно. С изключение на сенките. Стига да не вървиш право към онова, което искаш да изгориш.
Лонго го прекъсна:
— Накарахме я да повярва, че понеже войниците са склонни да използват бамбука за стрелба по други мишени — независимо дали й харесва или не — те би трябвало да могат да ударят всичко, в което се прицелват.
— Господарката е прекарала доста време сред войници — каза Лофтус, — и разбира тяхното мислене.
— Тя се натиска с един от пет години — усмихнах се подигравателно. — Би трябвало да има представа.
Клетус сграбчи бамбуков прът с черни ленти около него.
— Следва малък сладък номер — той кимна към своите братя. Те взеха подобни прътове. Всеки брат насочи своя към гарван.
— Давайте! — подвикна Клетус.
Стреляха. Литнаха огнени кълба. Избухна облак от черни пера, които се понесоха във въздуха, тлеейки. Метнаха още кълба. Изглежда нямаше значение дали момчетата се целеха добре или не. Огнените кълба издирваха целите си, колкото и отчайващо зле да бяха изстреляни или отклонени. Точно по начина, по който биха ловували сенки.
Клетус се облегна на своя прът.
— Това би трябвало да се погрижи за шпионския проблем — братята му останаха нащрек. Лонго отстреля дребен тарикат, опитващ се да се измъкне на малка височина, пърхайки между канарите в толкова тесен процеп, че с всеки мах губеше пера от крилата си.