Скрити страсти
- Автор: Адлър Елизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рада Цанева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скрити страсти». Краткое содержание книги:
Много насериозно приемаше покера, играейки демонстративно смело и без страх от евентуална загуба, отпиваше по малко уиски от една чаша, която бе допълвана непрестанно и с живата си игра непрекъснато ги караше да бъдат нащрек, а понякога внезапно ги разсмиваше с някой остър коментар.
Корабът още се люлееше под тях, сякаш търсеше къде да се хване по някаква хлъзгава повърхност и повечето пътници не се осмеляваха да излязат от каютите си. Игралната зала бе тиха и успокояващо притъмнена, само една лампа осветяваше покритата със зелено сукно маса и играчите около нея, имаше и един самотен стюард, дежурещ да чисти пепелниците и да осигурява освежителни напитки. Той погледна часовника си… три часа… след няколко часа щяха да бъдат в Ню Йорк… преди няколко часа би се радвал за това, но сега? Как, чудеше се той, да се запозная с нея, преди да дебаркираме?
Леони хвърли картите си на масата и се протегна, вдигайки ръце над главата си и накланяйки брадичката си назад.
— Аз бях дотук, джентълмени — каза тя, — уморена съм и пих твърде много уиски — а и прибрах твърде много от вашите пари — усмихна им се лукаво. — Трябваше да ви предупредя, че съм опитен играч.
Това бе истина, покерът бе страст за нея; отначало се бе захванала с него, за да минават по-бързо безкрайните часове на пътуванията с влака, научавайки го от музикантите, които ходеха на турнета с нея, докато сега бе способна да надиграе почти всеки.
Тя взе чантичката си и огледа залата. Марок си бе легнал преди няколко часа. Само онзи мъж седеше в ъгъла. Той стоя там през повечето време и ги наблюдаваше… бе усетила погледа му върху себе си няколко пъти, но в това зле осветено помещение бе невъзможно да го разгледа хубаво. Предположи, че е просто още един пътник, който не може да заспи от клатушкането на кораба и предпочита да прекара нощта буден вместо в безплодни опити за почивка.
Бе висок, с рошава черна коса… хубава коса, мека и вълниста, а той я носеше доста дълга. Мустаци очертаваха широката му уста. Хареса й как му седеше добре ушитото сако, прилепнало гладко на широките му рамене… тялото му изглеждаше мускулесто, стегнато — и много силно. Той бе несъмнено красив. Със сигурност американец. И вероятно десет години по-млад от нея.
— Много е късно, мистър…?
— Джеймисън — Джеймз Омир Александър Джеймисън трети — Джим.
Леони се засмя.
— Майка ви очевидно е имала големи очаквания за вас… Омир и Александър! Надявам се, че не сте я разочаровали.
— Опитах се, но нали знаете как е с майките.
Дали знам, запита се тя, дали знам как е с майките? Внезапно се почувства много уморена. Прекалено уморена за разговори като този.
— Съжалявам, мистър Джеймисън, но е късно, бих искала да си почина малко, преди да стигнем Ню Йорк. Лека нощ.
Тя се запъти към вратата, но той я настигна и те заговориха бързо, докато минаваха през клатушкащите се празни коридори.
— Защо не съм ви виждал преди? На този кораб сме вече повече от седмица… и въпреки това не сме се срещали. Дори не знам името ви.
Леони се спря пред вратата на каютата си. Той не знаеше коя е тя? Наистина ли? Спомни си за ризата си с навитите ръкави и за прибраната си с панделка назад коса, както и за това, че лицето й не бе гримирано. Разбира се, че не изглеждаше като „Леони“ — сега бе просто себе си.
— Аз съм мадмоазел — отвърна тя, — мадмоазел Бахри. Лека нощ, мистър Джеймисън.
Тя му се усмихна за последен път и затвори вратата, изу обувките от краката си, разкопча ризата и я захвърли на все още клатещия се под заедно с полата, свали чорапите надолу и ги остави сами да паднат пред леглото, докато се пъхаше гола под чаршафите. Умората я надви; нищо, нито дори плавното клатене на кораба, не можеха да я събудят в следващия момент. Лицето на Джим Джеймисън с хубавите устни бе последното нещо, за което си помисли, преди да се унесе в сън. Тези хубави устни, които се извиваха в ъгълчетата, сякаш всеки момент щеше да се разсмее.