Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
— Не са империи и царства — поклати глава Лойя. — Ти също не можеш без „красиви“ сравнения, Виктор. Не мога да ти обясня какъв вид имат. Има ли облик вятърът? Струящата се вода? Природените умеят да бъдат, каквото ти хрумне, каквото ти душа поиска — стрък трева, цвете, мирис на лавандула, реещ се орел или пролетна гръмотевица. Могат да са и чудовища… разбира се. Но от завист към нас, те най-често приемат човешки форми…
Тиел, която внимателно слушаше този монолог, поклати глава и леко се усмихна. Смята, че не е въпрос на завист? Лойя продължаваше:
— Затруднявам се да ти опиша и как живеят. Питай нещо по-лесно, защото това не го знаеха даже Крилатите Господари… вероятно. Нашите предци, напускайки Далечния бряг, не са запазили никакви спомени. И пленените Природени също нищо не можеха да разкажат на разпитите. Паметта им се разпадаше. Затова после престанахме да вземаме пленници…
Тиел кимна, но отново не се намеси.
— Природените са всичко. И в същото време — нищо. Абсолютна свобода и същото толкова съвършенно робство. Робуване на собствената си същност. При цялата им външна изменчивост и гъвкавост, те не са способни да се променят. Разбираш ли, Виктор, когато магията е по-естествена от дишането и зрението, тогава тя върши мечешка услуга, защото практикуващият я престава да се доверява на ръцете си. Такъв… такова същество се затваря в себе си. Самото то става Свят и целият този Свят е в него, покорен на властта му. А това е голямо изкушение… — Котката за миг замълча, защото Неведомата поклати глава. Понеже не последва друга реакция, Лойя отново се обърна към основния си слушател: — Подобно създание се чувства като безграничен повелител. И навярно заради това Природените мразят даже самата мисъл, че ние съществуваме сами по себе си и извън тях. Впрочем, те не по-малко ненавиждат и Опаката страна, но засега родният ти свят е недостъпен за тях, а нашият им е на пътя.
Виктор се намръщи. Прекалено красива, стройна и логична теория се получаваше! Той със съмнение погледна жената, но вълшебницата говореше искрено и убедено. Тя си вярваше… но следваше ли той да сподели вярата й?
— И ето… — пое си дъх разпалената от речта си Котка. — Ето, понякога иззад Горещото море пристигат кораби. Изящни, красиви кораби с орлови глави на носовете…
— Защо именно орлови? — попита Виктор. — Герб ли е това?
— Герб? — Лойя се смути. — Не… те изобщо нямат гербове. Просто корабите им са такива… то е ясно! Няма да довтасат да завладяват света ни със салове или търговски съдове я!
— А знамена, имат ли?
— Знамена имат. Черни със златно везмо. С орлова глава на платнището. При последната война взехме доста трофеи. Само че не успяхме да ги опазим. Оръжие, доспехи, знамена — всичко се стопи като мъгла. Маговете бяха много огорчени.
— Интересно… — замислено отрони Виктор. — Значи, те са призраци?
— Призраци ли?! — възмути се Лойя. — Ще имаш да вземаш! По-телесни не могат да бъдат! Те могат да са всякакви, нали ти казах!
— А тела? Труповете на убитите?
— Труповете изгоряха. Мъртвите, те не издържат тежестта на нашата реалност. Затова Природените не могат просто да завладеят някаква малка територия — нашият свят ще ги отхвърли. Принудени са да заграбят всичко, иначе няма да получат нищо. Нещо друго ще питаш ли?
Виктор изгледа напрегнатото й лице и се отказа да задава други въпроси. Наистина, нямаше време за това.
— Там, край Орос, чакат стотина магове, които жадуват да ни разкъсат на парчета — с укор рече Тиел. — А вие си точите локуми все едно сме тръгнали на пикник. Сигурно вече сме забелязани! Може би вече ни вървят насреща!
— Успокой се, Тиел — каза Ивер. — Никъде няма да мръднат от позициите си. Знаят, че нямаме друг изход. Просто ни причакват. По-полезно ще е ако разкажеш какво знаеш за Орос.
— Все едно нямаш шпиони там! — сърдито изръмжа Тиел.
— Имам — спокойно отвърна Лойя. — Разбира се, че имам. Но колкото повече сведения, толкова по-добре. Системата защитни заклинания? Пароли? Коридори за достъп? Капани?
Момичето бавно поклати глава.
— Няма какво да търсим в самия град. Нужен ни е брегът.
— И нататък? — продължи да я притиска Лойя. — Заклещват ни на брега и ни избиват, тъй ли?
— На брега ще отворя Дверите — с непререкаем тон заяви Тиел. — През тях са в състояние да прекрачат само магове първа степен. Така че останалата потеря ще бъде отрязана.
Лойя пресметна:
— Огнените вече нямат магьосници първа степен… Значи, Торн, Ритор и аз. Приемливо раздаване, въпреки че не обичам да играя карти! — Котката видимо се ободри.