Дан на Хрътките

— Жената трябва да си има своите тайни — каза Тисера, вдигна една тънка като яйчена черупка порцеланова чашка и я задържа срещу ярката слънчева светлина. — Тази е хубава, скъпи. Съвършена изработка. — Старицата зад сергията се усмихна широко и закима.

Торвалд Ном кимна щастливо и облиза устни.

— Не е ли хубаво? Фините съдове за новата ни кухня, разкошната печка на четири крака и всичко останало. Истински пердета. Плюшена мебел, цветните пътеки. Можем и склада да преустроим. По-голям, по-стабилен…

Тисера остави чашката и се обърна към него.

— Съпруже.

— Да, мила?

— Много се стараеш.

— Нима? Ами, като сън е, знаеш ли, това, че можах да се върна у дома. Да правя всички тези неща за теб, за нас. Все още ми се струва нереално.

— О, не това е проблемът — отвърна тя. — Вече започваш да се отегчаваш, Торвалд Ном. Трябва ти нещо повече от това да се мъкнеш до мен. А парите няма да траят вечно — Беру знае, че не изкарвам достатъчно за двама ни.

— Казваш, че трябва да си намеря работа.

— Ще ти издам една тайна — само една, а не забравяй какво ти казах преди малко: ние, жените, имаме много тайни. Днес се чувствам щедра, тъй че слушай добре. Една жена обича да си има другар. Той е съпругът й, ако щеш, стабилен, сигурен. Но понякога тя обича да поплува по-надалече от брега, да се понесе срещу слънцето, ако щеш. Може дори да се гмурне и да се скрие от погледа му, долу, за да събере хубави раковини и разни такива. А щом свърши с това, какво пък, ще доплува обратно до острова. Работата, съпруже, е в това, че тя не иска компанията на спътника си, докато плува. Трябва й само да знае, че островът е там и я чака.